— Естествено, Бил — побърза да се съгласи Бъндъл. — Но сигурно вече всички са забравили, пък и не обичам раци. Да вървим.
— Нищо чудно да нахълта и полиция. В една горния етаж играят бакара.
— Татко ще уреди да ме пуснат под гаранция, и толкоз. Да тръгваме, Бил!
Младежът продължаваше да се колебае, но Бъндъл бе непреклонна и след малко двамата пътуваха с такси към Клуба на Седемте циферблата.
Заведението бе точно каквото си го беше представялала: висока сграда в тясна улица. Бъндъл запомни адреса: Ханстънтън Стрийт 14.
Отвори им мъж, чието лице й се стори познато. Остана с чувството, че той трепна от изненада, когато я видя. Човекът поздрави почтително Бил. Бе висок, със светла коса, слабо бледо лице и шарещ поглед. Бъндъл се опита да се сети къде го е виждала.
Бил вече бе възвърнал формата си и се радваше на ролята си на кавалер. Танцуваха в мазето, което бе така задимено, че всичко се виждаше като през синкава пелена. Вонеше ужасно на пържена риба.
По стените бяха окачени рисунки с въглен, някои от тях издаващи талант. Публиката бе изключително пъстра. Имаше солидни чужденци, разкошни еврейки, представители на бохемата и дами, занимаващи се с най-древната професия на света.
След малко Бил отведе Бъндъл на горния етаж. Там мъжът със слабото лице стоеше на пост и наблюдаваше със зоркото око на рис посетителите, запътили се към игралната зала. Бъндъл изведнъж се сети къде го е виждала.
— Ами да! — каза тя. — Та това е Алфред, вторият лакей в Чимнис! Как си, Алфред?
— Много добре, ваша светлост, благодаря.
— Кога напусна Чимнис, Алфред? Отдавна ли?
— Преди около месец, миледи. Получих много добро предложение за работа и щеше да е грехота да не се възползвам.
— Тук сигурно ти плащат добре.
— Не се оплаквам, миледи.
Бъндъл влезе в залата. Реши, че именно в нея може се почувства истинският живот в клуба. Облозите бяха големи, хората, скупчили се около двете маси, бяха истински комарджии. Бяха с измъчен вид и ястребови погледи, хазартът им беше в кръвта.
Останаха в залата около половин час. Бил започна да нервничи.
— Хайде да се махаме оттук, Бъндъл, и да потанцуваме.
Тя не възрази. Нямаше какво повече да гледа в залата. Слязоха на долния етаж, потанцуваха още около половин час и ядоха пържена риба и картофи. След това Бъндъл заяви, че й е време да се прибира.
— Но още е толкова рано — възрази Бил.
— Никак не е рано. Освен това утре ме чака много работа.
— Че каква работа имаш?
— Зависи от обстоятелствата — отвърна загадъчно девойката. — Мога обаче да те уверя, Бил, че няма да безделнича.
— Ти никога не безделничиш — каза мистър Евърсли.
Глава дванайсета
Следствието в Чимнис
По темперамент Бъндъл никак не приличаше на баща си, който се открояваше със своето добродушие и инертност. Както справедливо бе отбелязал Бил Евърсли. Бъндъл никога не безделничеше.
На следващата сутрин тя се събуди, изпълнена с енергия. Имаше три конкретни плана, чието осъществяване бе решила да започне още същия ден, и се боеше, че няма да й стигне времето.
Добре че за разлика от Джери Уейд, Рони Деврьо и Джими Тесиджър нямаше навика да се успива. Дори и сър Осуалд Кут би одобрил нейната ранобудност. В осем и половина Бъндъл вече бе приключила със закуската и се бе запътила с колата към Чимнис.
На баща й му стана драго, когато я видя.
— Винаги ме изненадваш — каза той на дъщеря си, — но с идването си ми спестяваш едно телефонно обаждане. Вчера идва полковник Мелроуз — заради следствието.
Полковник Мелроуз бе началник на полицията в графството и стар приятел на лорд Кейтърам.
— Говориш за следствието във връзка със смъртта на Рони Деврьо ли? Кога ще започне?
— Утре в дванайсет. Мелроуз ще ти се обади. Тъй като си открила трупа, трябва да дадеш показания. Но предаде да не се вълнуваш.
— Че защо ще се вълнувам?
— Е, нали го знаеш Мелроуз. Малко е старомоден.
— Добре, ще бъда готова утре в дванайсет, стига да съм още жива.
— Имаш ли основания да смяташ, че няма да си жива?
— Знае ли човек какво може да му се случи в тези напрегнати времена — отвърна Бъндъл. — Във вестниците всеки ден пише…
— Сетих се, че Джордж Ломакс ме покани да му гостувам след седмица. Отказах, разбира се.
— И добре си сторил. Не ти трябва да се замесваш в разни неприятни истории.
— Ще има ли неприятни истории? — попита лорд Кейтърам с внезапно оживление.
— Сам знаеш. Заплашителни писма и така нататък.
— Дали пък няма наистина да убият Джордж? — рече лордът обнадеждено. — Какво ще кажеш, Бъндъл, дали все пак да не ида?