Бъндъл въздъхна тъжно.
— Следващата седмица тя ще бъде на прием у Джордж Ломакс. Поканил е и татко, който, разбира се, няма да отиде. Но изобщо не му е хрумнало да покани и мен. Сигурно ме мисли за глупачка.
Лейди Кейтърам отсъди, че племенницата й определено е започнала да гледа сериозно на живота. Дали не бе изживяла нещастна любов? Според лелята една нещастна любов можеше да бъде само от полза за младите момичета. Караше ги да възприемат живота сериозно.
— Джордж Ломакс едва ли е разбрал — как да се изразя? — че вече си порасла, драга ми Айлийн. Ще имам грижата да поговоря с него.
— Не съм му симпатична — каза Бъндъл. — Знам, че няма да ме покани.
— Глупости! — рече лейди Кейтърам. — Не се тревожи! Познавам Джордж Ломакс от ей такъв. — Тя посочи с ръка една съвсем невероятна височина. — Ще му бъде драго да ми направи услуга. А също да се убеди лично, че днешните момичета от нашата класа проявяват интерес към добруването на страната.
Бъндъл насмалко щеше да я попита дали вярва на собствените си приказки, но успя да се сдържи.
— А сега ще ти дам малко книги — каза леля й. — Мис Конър! — извика с властен глас.
Появи се спретната секретарка с уплашен израз. Лейди Кейтърам й даде указания. След малко Бъндъл се отправи обратно към Брук Стрийт с цяла камара книжлета с удивително скучни заглавия.
Позвъни на Джими Тесиджър. Гласът му издаваше ликуване.
— Уредих всичко — каза й. — Видях зор с Бил, беше си набил в дебелата глава, че ще се чувствам като агне сред вълци. В края на краищата обаче успях да го убедя. Сега съм застанал пред купчина папки и книги, които съм се заел да чета. Убийствено скучни са, но няма как. Хване ли се с нещо, човек трябва да го върши както трябва. Да знаеш нещо за Санта Фе и граничния спор?
— Не — отвърна Бъндъл.
— Е, започнах да го изучавам. Бил е много заплетен и е продължил години. Решил съм да разговарям за него. В наше време човек трябва да се специализира.
— И аз се сдобих с такива четива. Даде ми ги леля Марша.
— Леля коя?
— Леля Марша, татковата снаха. Умира си за политика. Ще уреди и да поканят и мен на приема у Джордж.
— Така ли? Браво! — известно време Джими мълча, сетне продължи: — Може би е по-добре да не съобщаваме на Лорен.
— Всъщност да.
— Нали разбираш? Сигурно ще й стане неприятно, че не я включваме. А за нея наистина е най-добре да стои встрани.
— Така е.
— Думата ми е, че не върви момиче като нея да бъде излагано на опасност.
Бъндъл остана с впечатлението, че Тесиджър не е свръхтактичен. Възможността тя, Бъндъл, да бъде изложена на опасност, изглежда не го смущаваше.
— Там ли си? — попита младежът.
— Да. Просто си мислех нещо.
— Утре ще ходиш ли да те разпитват?
— Да, а ти?
— И аз. Между другото, вече са съобщили във вечерните вестници. Но са забутали материала в ъгълчето на страницата. Мислех си, че ще я публикуват като новина номер едно.
— И на мен ми се виждаше логично.
— Е, да сядам пак над книгите. Бях стигнал до това как Боливия ни изпраща нота.
— И аз трябва да се заема с домашното. Да не би да си решил да учиш цяла вечер?
— Да. А ти?
— И аз, както е тръгнало.
И двамата бяха безсрамни лъжци. Джими Тесиджър чудесно знаеше, че ще води Лорен на вечеря.
Веднага щом затвори телефона, Бъндъл хукна да се преоблича в някакви неописуеми дрехи, които всъщност принадлежаха на камериерката й. После излезе, размишлявайки как най-бързо ще стигне до Клуба на Седемте циферблата — с метро или с автобус.
Глава тринайсета
Клуб „Седемте циферблата“
Бъндъл пристигна на Хънстънтън Стрийт 14 към шест вечерта. Както бе предположила, по това време в клуба нямаше никой. Беше си поставила проста цел. Искаше да поговори с Алфред, бившия лакей. Смяташе, че успее ли веднъж да го притисне до стената, останалото е лесно. Имаше си свой, доста властен стил на общуване с прислугата. Благодарение на него винаги получаваше каквото желае. Не виждаше причини да не го постигне и сега.
Не знаеше обаче колко души работят в клуба. Съвсем естествено, не искаше да бие на очи.
Докато се двоумеше какво точно да направи, опасенията й се разсеяха от само себе си. Вратата се отвори и се подаде самият Алфред.