— Ще ви стане лошо, миледи, ще припаднете…
— Никога не припадам, Алфред — рече девойката, — но няма да е зле първо да ми донесеш един коктейл. Ще ме ободри. После заключи отново вратата на стаята. И да не забравиш да върнеш останалите ключове по местата им. А, и не си гълтай езика от страх. И да стане нещо, ще те измъкна.
„Готово“, рече си младата жена, след като Алфред й остави коктейла и излезе.
Не се боеше, че на Алфред няма да му издържат нервите и той ще я издаде. Знаеше, че има силен инстинкт за самосъхранение. Освен това бе и опитен слуга и умееше да прикрива чувствата си.
Бъндъл се тревожеше само от едно, да не би да не е разбрала правилно причините за сутрешните указания, стаята да се почисти. Нямаше да й е приятно, ако дългите часове на чакане в бюфета отидеха на халост.
Глава четиринайсета
Срещата на Седемте Циферблата
Няма да се спираме нашироко на следващите четири маса, през които Бъндъл доста се намъчи в тесния шкаф. Бе отсъдила, че срещата, ако въобще се осъществеше, щеше да се проведе във времето, когато заведението е най-оживено, тоест някъде между полунощ и два часа през нощта.
Тъкмо бе решила, че вече е шест сутринта, когато чу познат и приятен за ушите й звук: някой отключваше вратата.
След малко запали и осветлението. Глъчката откъм игралната зала, която бе нахлула в стаята като морска вълна, секна внезапно, както и се беше появила, след което се чу звука, предизвикан от заключването на брава. Явно някой бе влязъл откъм игралната зала. Бъндъл се възхити отново на съобразителността вратата да се направи звуконепроницаема.
Подир миг човекът попадна в полезрението й, което, макар и ограничено, се оказа достатъчно за целите й. Бъндъл видя висок мъж с широки рамене, яко великанско телосложение и дълга черна брада. Девойката си спомни, че предната вечер го е мярнала на една от масите, където се играеше бакара.
Значи това бе тайнственият руснак, за когото бе говорил Алфред, собственикът на клуба, зловещият мистър Мосгоровски. От възбуда сърцето на Бъндъл започна да бие ускорено. Тя приличаше толкова малко на баща си, че изпита едва ли не гордост от неудобната поза, която беше заела.
Няколко минути руснакът стоя до масата, като галеше брадата си. После извади от джоба си часовник и провери колко е часът. Закима удовлетворено, отново бръкна в джоба си, извади нещо, което Бъндъл не видя, и изчезна от полезрението й. Когато отново се появи пред очите й, тя едва не възкликна от изненада.
Сега лицето му бе с маска, но не в същинския смисъл на думата. Бе парче плат, което прикриваше плътно цялото лице и върху което бяха направени два малки процепа за очите. По форма бе кръгло и изобразяваше циферблат със стрелки, сочещи шест часа.
„Седемте циферблата!“ — рече си Бъндъл.
След малко чу нов звук — седем тихи почуквания.
Мосгоровски отиде до мястото, където се намираше другият вграден бюфет.
Девойката чу щракване, сетне приветствия на непознат език.
След малко видя новодошлите.
И те имаха на лицата си такива маски, само дето стрелките сочеха различно време — съответно четири и пет часа. И двамата бяха мъже във вечерно облекло, но имаше една разлика. Единият бе строен и елегантен младеж с добре скроен костюм. Движеше се с лекота, присъща повече на чужденец, отколкото на англичанин. Другият изглеждаше слаб и жилав. За дрехите му можеше да се каже само, че му стояха прилично, но нищо повече. Бъндъл отгатна откъде е още преди да е чула гласа му.
— Ние май сме първите.
Бе приятен плътен глас с американски акцент, в който се долавяха и ирландски оттенъци.
— Уви, имах си големи главоболия, докато се измъкна, за да дойда навреме. Невинаги нещата се подреждат, както бихме желали. За разлика от Номер четири не съм господар на своето време — каза елегантният младеж на правилен, макар и леко префърцунен английски.
Бъндъл се опита да отгатне националността му. Преди да проговори, тя реши, че е французин. Произношението му обаче не бе френско. Допусна, че е австриец, унгарец или даже руснак.
Американецът отиде в другия край на масата и девойката чу как той премества стола.
— Един часът се справя много успешно — каза мъжът. — Възхищавам се от готовността ви да рискувате.
Пет часът сви рамене.
— Ако не рискуваш… — започна той, но не довърши мисълта си.
Някой отново бе почукал седем пъти на тайната врата и Мосгоровски отиде да отвори.
Няколко минути Бъндъл не разбра нищо, тъй като през отвора не се виждаше никой. След малко обаче се чу гласът на брадатия руснак.
— Ще започваме ли?
Той отиде при масата и зае креслото непосредствено до главното. Бе с лице към бюфета, в който се бе спотаила Бъндъл. Елегантният Пет часът седна до него. Третото кресло от тази страна бе извън полезрението на девойката, но американецът, Номер четири, се мярна пред очите й, преди да седне.