— Знаете обаче що за птици са изобретателите — каза американецът. — Понякога изобретенията им не сработват.
— Човек като сър Осуалд Кут едва ли ще сбърка — възрази Мосгоровски.
— Като летец и аз мога да потвърдя — каза Номер 5, — че технически е изпълнимо. Знае се от години. Но бе необходим геният на Еберхард, за да се осъществи.
— Тогава нямаме нищо повече за обсъждане — рече Мосгоровски. — Всички видяхте плана. Не се налага да променяме първоначалните си намерения. А, да не забравя, чух, че било намерено някакво писмо на Джералд Уейд, в което се споменава за нашата организация. Кой го е намерил?
— Лейди Айлийн Брент, дъщерята на лорд Кейтърам.
— Бауер не е трябвало да го допуска — каза руснакът. — Постъпил е безотговорно. До кого е било адресирано писмото?
— Ако не се лъжа, до сестра му — отговори Номер 3.
— Неприятно — рече Мосгоровски, — но какво да се прави. Утре започва следствието по случая с Роналд Деврьо. Надявам се, че вече са взети необходимите мерки?
— Пуснахме слуха, че местни младежи са се учили да стрелят — вметна американецът.
— В такъв случай всичко е наред. Е, засега няма какво повече да си кажем. Според мен е редно да поздравим нашата скъпа Един часът и да й пожелаем да се справи успешно с ролята си.
— Да живее Ана! — извика Номер 5.
Всички направиха с ръка странния жест, вече привлякъл вниманието на Бъндъл.
— За успеха на Ана!
Един часът отвърна на този жест с друг, чуждестранен. След това се изправи и другите последваха примера й. Номер 3 помогна на Ана да си сложи наметката и Бъндъл за пръв път успя да го зърне. Бе висок и едър.
Всички се измъкнаха през тайната врата и Мосгоровски я заключи. Изчака малко, после Бъндъл го чу как отключва и другата врата. Руснакът угаси осветлението и излезе.
Пребледнял и уплашен, Алфред се яви едва след два часа, за да измъкне Бъндъл. Тя насмалко не падна в ръцете му и се наложи той да я държи.
— Няма ми нищо — каза девойката. — Само съм се схванала. Нека поседна.
— Боже мой, миледи, сигурно е било страшно.
— Ами, страшно! — рече Бъндъл. — Мина по вода. Хайде, не се вълнувай, всичко приключи. Можеше да свърши и зле, но за щастие ни се размина.
— Слава Богу, миледи. Цяла вечер треперех. Сама виждате, че са доста странни хора.
— Ужасно странни — поправи го Бъндъл, докато разтриваше енергично ръцете и краката си. — До тази нощ си мислех, че такива хора съществуват само по книгите. Както обаче казват, Алфред, човек цял живот се учи.
Глава петнайсета
Следствието
Бъндъл се прибра към шест сутринта. Към девет и половина вече бе станала и се бе облякла. Позвъни по телефона на Джими Тесиджър.
Бързината, с която той вдигна слушалката, донякъде я изненада. Той обаче й обясни, че отива да дава показания, и всичко й стана ясно.
— Аз също — рече Бъндъл. — Имам да ти разказвам много неща.
— Дали да не те взема с колата, за да ми ги разкажеш по пътя?
— Добре. Но трябва да ме закараш до Чимнис. Началникът на полицията ще ме вземе оттам.
— Защо?
— Защото е много мил човек — поясни девойката.
— И аз съм такъв — рече Джими. — Много мил съм.
— Ти ли? Ти си млад глупак — каза Бъндъл. — Нощес чух да те окачествяват така.
— Кой?
— Ако трябва да бъда съвсем точна, един руски евреин. Впрочем не. Беше…
Думите й обаче бяха прекъснати от възмутени възражения.
— Може и да съм млад глупак — каза Джими, — даже си признавам, че съм такъв, но няма да позволя на руските евреи да се изразяват така за мен. Къде беше нощес, Бъндъл?
— Точно това ще ти разкажа, когато се срещнем. Засега довиждане.
От начина, по който тя сложи край на разговора, Джими изтръпна от очакване. Имаше много високо мнение за Бъндъл, но не изпитваше и следа от чувства към младата жена.
„Научила е нещо — помисли си, докато отпи набързо последната глътка кафе. — Обзалагам се, че наистина е научила нещо.“
След двайсет минути малката му двуместна кола спря пред къщата на Брук Стрийт и Бъндъл, която го очакваше на стълбището, дотърча при него. Джими не беше наблюдателен, но дори той забележи, че Бъндъл има тъмни кръгове под очите и явно си е легнала много късно.
— Я ми кажи сега — поде Джими, докато караше през предградията, — с какви черни деяния си се занимавала?
— Ще ти кажа — рече Бъндъл, — но няма да ме прекъсваш.
Разказът бе дълъг и Джими мълчаливо го изслуша, като внимаваше да не се разсейва, за да не се блъсне с автомобила. Когато Бъндъл свърши, младежът въздъхна и я погледна изпитателно.
— Бъндъл!
— Да.
— Слушай, да не ме взимаш на подбив?