— Веднага ще ви забележат — рече Бъндъл хапливо.
Старши инспекторът изпита по-скоро удоволствие от тези думи.
— Дано. Никакви неприятности! Такъв е моят девиз, лейди Айлийн. А сега извинявайте, но според мен ви е време да си лягате.
В гласа му се бе появила твърдост, от която Бъндъл разбра, че няма място за пазарлъци. С оклюмал гребен пое обратно. Вече бе изкатерила половината бръшлян, когато внезапно й хрумна нещо, от което насмалко щеше да отслаби хватката и да падне.
Ами ако старши инспектор Батъл подозираше нея?
Да, в държането му определено имаше нещо, което издаваше подобни съмнения. Девойката едвам се сдържа да не се изкикоти, след като прекрачи перваза и пак се озова в спалнята. Само това оставаше солидният полицай да подозира именно нея!
Макар и да бе изпълнила заповедта на Батъл да се върне в стаята, Бъндъл нямаше никакво намерение да си ляга и да заспива. Пък и Батъл едва ли го очакваше от нея. Не беше човек, който да иска невъзможното. А за Бъндъл бе абсолютно невъзможно да кротува и мирува, докато наблизо стават интересни и вълнуващи събития.
Погледна часовника си. Беше два без десет. След кратко двоумене тя отвори внимателно вратата. Не се чуваше нищо. Всичко тънеше в тишина. Бъндъл се промъкна предпазливо по коридора.
Спря само веднъж, тъй като й се стори, че някъде изпуква дъска от дюшемето. След това обаче се убеди, че е сгрешила, и продължи нататък. Излезе в главния коридор и се насочи към западното крило. Стигна ъгъла и внимателно се озърна. Сетне застина от изумление.
Наблюдателният пост бе пуст. Джими Тесиджър го нямаше.
Бъндъл бе смаяна. Какво се е случило? Защо Джими е напуснал поста си? Какво означаваше това?
Точно в този момент часовникът удари два часа.
Девойката продължаваше да стои неподвижно и да мисли какво да прави по-нататък, когато сърцето й внезапно трепна и сякаш застина. Дръжката на вратата на стаята на Терънс О’Рорк бавно се раздвижи.
Сякаш омагьосана, Бъндъл не можа да отлепи поглед от нея. Вратата обаче не се отвори. Вместо това дръжката малко по малко се върна в първоначалното си положение. Какво ли означаваше това?
Младата жена внезапно взе решение: кой знае защо Джими бе напуснал поста си и тя трябваше да извика на помощ Бил.
Върна се бързо и безшумно по обратния път и нахълта съвсем безцеремонно в стаята на Бил.
— Бил, събуди се! Събуди се веднага!
Каза го шепнешком, но не получи никакъв отговор.
— Бил! — прошепна отново Бъндъл.
С нетърпеливо движение включи осветлението и остана изумена от видяното.
Стаята беше празна, никой не беше лягал в леглото.
Къде в такъв случай беше Бил?
Изведнъж затаи дъх. Това не беше стаята на Бил. Върху един стол бе метнат тъничък пеньоар, върху друг — черна кадифена вечерна рокля. Разбира се, в бързината Бъндъл бе объркала стаите. Това бе спалнята на графиня Рацка.
Но къде тогава беше графинята?
Тъкмо когато девойката си задаваше този въпрос, нощната тишина бе нарушена, и то по недвусмислен начин.
Шумотевицата се разнасяше откъм долния етаж. Бъндъл мигновено изскочи от стаята на графинята и затича надолу по стълбището. Звуците идваха от библиотеката: някой бе съборил стол.
Девойката се опита с все сила да отвори вратата, но напразно. Бе заключена. Съвсем ясно обаче Бъндъл чу боричкане: някой охкаше и пъхтеше, друг ругаеше, от време на време се прекатурваше някой по-крехък мебел, озовал се на полесражението.
След това прокънтяха, зловещи и отчетливи, два изстрела от пистолет.
Глава двайсета
Приключенията на Лорен
Лорен Уейд седна в леглото си и запали лампата. Беше точно един без десет. Беше си легнала рано, в девет и половина. Притежаваше полезното умение да се събужда, когато пожелае, така че бе успяла да се порадва на няколко часа отморяваш сън.
В стаята спяха и две кучета. Едното надигна глава и я погледна въпросително.
— Мирувай, Лърчър! — заповяда му Лорен.
Голямото животно послушно сведе глава и продължи да я наблюдава през гъстите си ресници.
В началото на запознанството си с Лорен, Бъндъл се бе усъмнила в привидната й мекушавост. Подозренията й обаче бързо се бяха разсеяли, тъй като Лорен се съгласяваше с всичко и прие за естествено да бъде държана встрани от събитията.
И все пак бе достатъчно да се взреш в лицето на момичето, за да откриеш сила и характер в малката й, но волева челюст и в плътно стиснатите устни.
Лорен стана и се облече. В един от джобовете на палтото си сложи електрическо фенерче. Сетне отвори чекмеджето на скрина и извади оттам малък пистолет — почти играчка — с ръкохватка, инкрустирана със слонова кост. Бе го закупила предния ден от „Хародс“ и бе много доволна от придобивката си.