— Виж ти! — изненада се сър Осуалд.
— Наредено им е да задържат всекиго, опитал се да го напусне.
— И въпреки това не са задържали никого?
— И въпреки това не са задържали никого — съгласи се със сериозен глас Батъл.
Сър Осуалд го погледна така, сякаш нещо в думите му го бе озадачило.
— Казахте ли ми всичко, което ви е известно, старши инспектор Батъл? — попита остро.
— Да, сър Осуалд, казах ви всичко, което ми е известно. Друг въпрос е дали съм ви казал всичко, което мисля. Така например ми хрумнаха някои доста любопитни неща. Безпредметно е обаче човек да споделя какво мисли, докато мислите му не са го довели до нещо.
— И все пак — изрече бавно сър Осуалд — бих искал да зная какво мислите, старши инспектор Батъл.
— Мисля си например, сър, че в имението има твърде много бръшлян. Даже и по вашето палто има листа. Да, сър, бръшлянът тук наистина е твърде много. Усложнява ни работата.
Сър Осуалд го погледна, но така и не се разбра дали щеше да му отговори, защото в стаята влезе Рупърт Бейтман.
— Ето ви и вас, сър Осуалд! Радвам се да ви видя. Току-що лейди Кут забеляза, че ви няма, и реши, че крадците са ви убили. Редно е веднага да идете при нея. Ужасно разтревожена е.
— Мария е невероятна глупачка — рече сър Осуалд. — Защо пък трябва да ме убиват? Идвам ей сега, Бейтман.
Сър Осуалд и секретарят му излязоха.
— Много делови младеж! — рече Батъл, който ги изпроводи с поглед. — Как се казваше? Бейтман ли?
Джими кимна.
— Рупърт Бейтман — потвърди младежът. — Известен и като Орангутана. Бяхме съученици.
— Така ли? Това е любопитно, мистър Тесиджър. Какво мнение имахте тогава за него?
— И тогава си беше същият глупак.
— Не го приемам като глупак — каза спокойно Батъл.
— Е, разбирате какво искам да кажа. Естествено, че не е глупак. Обратното, има ум за двама. Но открай време му липсва чувство за хумор.
— Колко жалко! — възкликна старши инспекторът — Господата без чувство за хумор започват да се възприемат прекалено на сериозно. Това нерядко ги тласка към неразумни постъпки.
— Не мога да си представя Орангутана да извърши нещо неразумно — възрази Джими. — Напротив, досега се е справял чудесно с живота. Намерил си е хубава служба при стария Кут и май ще я запази.
— Старши инспектор Батъл! — намеси се Бъндъл.
— Да, лейди Айлийн?
— Не ви ли се струва странно, че сър Осуалд не ви обясни какво е правил посред нощ на ливадата?
— Той е велик човек — каза Батъл. — А великите хора дават обяснения само когато някой им ги поиска. Започнеш ли да даваш обяснения и да се извиняваш, значи си слаб и сър Осуалд го знае не по-зле от мен. Никога няма да седне сам да дава обяснения и да се извинява. Той е последният човек, който ще го направи. Просто нахълтва и иска аз да му дам обяснения. Наистина е велик.
Гласът на старши инспектора бе изпълнен с такова възхищение, че Бъндъл реши да не се задълбава по темата.
— А сега — рече Батъл и в очите му проблясна пламъче — ще се радвам да науча как мис Уейд пристигна така навременно на местопрестъплението.
— Би трябвало да се засрами — каза Джими. — Да се засрами, задето се опита да измами всички ни.
— Откъде-накъде ще стоя настрана? — отвърна му разгорещено Лорен. — И през ум не ми е минавало да го правя. Още в деня, когато в твоя апартамент и двамата ми обяснихте, че е най-добре да си кротувам вкъщи и да не се излагам на опасност, реших какво да сторя. Не ви възразих, но вече знаех какво да предприема.
— Всъщност това не ме изненадва особено — намеси се и Бъндъл. — Още тогава трябваше да съобразя, че зад тази изключителна отстъпчивост се крие нещо.
— Аз пък отсъдих, че си много благоразумна — каза Джими Тесиджър.
— Радвам се да го чуя, Джими — рече Лорен. — Не бе трудно да те излъжа.
— Благодаря ти за любезните думи! — възкликна Джими. — Продължавай, не ми обръщай внимание.
— Когато ми се обади по телефона и ми каза, че може да стане напечено, взех окончателно решение — поясни Лорен. — Отидох в „Хародс“ и си купих пистолет. Ето го.
Тя извади изящното оръжие. Старши инспектор Батъл го взе и го разгледа.
— Каква смъртоносна играчка, мис Уейд. Стреляли ли сте с него?
— Никога — каза Лорен. — Реших обаче, че ако го нося със себе си, ще се чувствам — как ли да се изразя? — по-сигурна.
— Разбирам — рече сериозно Батъл.
— Намерението ми бе да дойда и да видя какво става. Оставих колата на шосето, промуших се през плета и се качих на терасата. Тъкмо се оглеждах, когато в краката ми тупна нещо. Вдигнах го и се озърнах да видя кой го е хвърлил. Забелязах някакъв човек, който се спускаше по бръшляна, и побягнах.