Бил рече:
— Не сега, ако не сте в настроение.
Графинята погледна първо единия, сетне втория мъж. Батъл изглежда, спечели двубоя.
— Не ми се спеше — започна графинята. — Тази къща ми действа потискащо. Чувствах се, както вие се изразявате, като котка върху нагорещени тухли. От опит знам, че в такова състояние е безсмислено да се опитвам да заспя. Разходих се из стаята. Опитах се да почета малко, но книгите, оставени в спалнята, не ми се сториха интересни. Реших, че ако сляза долу, ще открия нещо по-подходящо.
— Съвсем естествено — вметна Бил.
— Да, напълно е обяснимо — каза Батъл.
— И така, излязох от стаята и отидох на долния етаж. В къщата цареше пълна тишина…
— Извинете — прекъсна я старши инспекторът. — Спомняте ли си в колко часа стана това?
— Никога не знам колко е часът — отвърна надменно графинята и продължи. — Както ви казах, цареше пълна тишина. Ако беше пробягала мишка, щеше да се чуе. Слязох по стълбите, съвсем тихо…
— Съвсем тихо ли?
— Естествено, защо да будя хората? — отговори жената с укор. — Дойдох тук, точно в този ъгъл, и започнах да търся по лавиците подходяща книга.
— Първо обаче включихте осветлението, нали?
— Не, не включих осветлението. Носех малкото си джобно фенерче. Именно с него осветих библиотечния шкаф.
— Ясно — рече старши инспекторът.
— Изведнъж чух някакъв звук — продължи с драматичен глас графинята. — Тих звук. Приглушени стъпки. Загасих фенерчето и се ослушах. Стъпките, ужасяващите стъпки, се приближаваха все повече. Скрих се зад паравана. След малко вратата се отвори и някой включи осветлението. В стаята влезе човекът, по-точно крадецът.
— Да, но… — започна мистър Тесиджър.
Някой го настъпи с голяма обувка по крака. Джими разбра, че старши инспектор Батъл му дава знак да мълчи, и не довърши изречението.
— Насмалко не умрях от страх — продължи графинята. — Опитах се да затая дъх. Човекът остана неподвижен около минута, ослушваше се. След това отново с тези ужасяващи, приглушени стъпки…
Джими пак отвори уста, за да възрази, и пак я затвори, без да каже нищо.
— Отиде при прозореца и надникна през него. Стоя минута-две, сетне прекоси повторно стаята, угаси лампите и заключи вратата. Ужасих се. Реших, че още е в стаята и се прокрадва към мен в мрака. След миг чух, че пак е до прозореца. После стана тихо. Изпълних се с надеждата, че е излязъл оттам. Минаха още няколко минути, през които не чух никакъв звук. Вече бях почти сигурна, че човекът е излязъл, и дори понечих пак да запаля джобното си фенерче, за да проверя какво става, когато се почна всичко.
— Така ли?
— Да! Това бе наистина, наистина ужасно! Никога не ще го забравя! Двама мъже, вкопчили се в смъртна схватка! Какъв ужас! Блъскаха се из стаята и мебелите се разлетяха във всички посоки. Стори ми се, че сетне чух и женски писък. Не в стаята обаче, а някъде отвън. Престъпникът имаше груб глас, наподобяващ по-скоро крякане. През цялото време викаше: „Пусни ме, бе, пусни ме.“ Другият мъж беше джентълмен. Говореше като изискан англичанин.
На Джими му стана приятно.
— Той само ругаеше — продължи графинята.
— Наистина е бил джентълмен — каза старши инспектор Батъл.
— След това — допълни графинята — нещо проблесна и чух изстрел. Куршумът се заби в шкафа до мен. Сигурно тогава съм припаднала.
Тя погледна Бил, който я улови за ръката и я погали.
— Какво ужасно премеждие сте имали! — каза той. — Да знаете колко много ви съчувствам.
„Нещастен идиот“, помисли си Бъндъл.
Старши инспекторът бе отишъл бързо и безшумно при библиотечния шкаф вдясно от паравана. Наведе се и започна да търси. По едно време вдигна нещо от пода.
— Не е било куршум, графиньо — каза Батъл. — Било е гилзата от патрон. Мистър Тесиджър, къде бяхте застанали, когато стреляхте?
Джими зае позиция до прозореца.
— Някъде тук.
Старши инспекторът отиде на същото място.
— Правилно — съгласи се, — гилзата е трябвало да отхвърчи точно в тази посока. От калибър 455 е. Нищо чудно, че в тъмнината графинята я е сметнала за куршум. Ударила се е в шкафа на около педя от нея. Куршумът е докоснал съвсем леко рамката на прозореца и утре ще го открием навън. Освен ако вашият нападател не го носи в тялото си.
Джими поклати глава със съжаление.
— Боя се, че Леополд този път не се покри със слава — каза той покрусен.
Графинята го гледаше възхитено.
— Ръката ви! — възкликна тя. — Превързана е. Нима именно вие…
Джими шеговито се поклони.
— Много се радвам, че говоря като изискан англичанин — рече младежът. — Искам да ви уверя, че за нищо на света не бих произнесъл думите, които изрекох, ако имах и най-малкото подозрение, че в стаята присъства дама.