(Отново ме порази призрачността на този лес, който бе повече от съвкупност от живи твари — той самият беше живо същество. Преди време ми дари елховия жезъл, но сега бях сигурен, че ме наблюдава с подозрение.
Ударих си палеца на един корен и макар че почти се препънах от болка, продължих да стискам носилката. Вторият ми взор се бе подобрил от последното ми посещение насам, но сумракът все още ми пречеше. Слънцето проникваше само в най-високите части на гъстия лес, а до горския под достигаше само някой заблуден лъч. Аз обаче нямах намерение да забавя ход, за да се ориентирам. Нямах време, майка ми също.
Следвахме Риа все по-навътре в гората и с всяка стъпка странното усещане, че тя следи всяка наша стъпка, се усилваше все повече. Когато преминавахме под плетениците от клони, те потракваха неспокойно. И други създания бяха доловили присъствието ни — току зървах някоя бухнала опашка или чифт жълти очи. Сред притъмнелия злак често отекваха скимтене и вой, а веднъж, някъде съвсем наблизо, чух продължително дращене на остри нокти по дървесна кора — или пък кожа.
Боляха ме и ръцете, и раменете, но от стенанията на майка ми ме болеше повече. Бъмбълви изглежда бе достатъчно трогнат от страданията й, за да спре да мърмори, но звънчетата му все така не млъкваха. Риа пристъпваше с лекотата на полъх, но често се обръщаше притеснено към носилката.
След като часове наред бродихме през сенчести поляни, обрасли с плесен и папрати, раменете ми болезнено пулсираха, сякаш ще се пръснат. Изтръпналите ми ръце не можеха да удържат носилката. Нямаше ли по-кратък път? Дали Риа не се беше загубила? Прокашлях се, готов да я извикам.
В този миг сред клоните зърнах светлина. Докато си проправяхме път през няколко заплетени бодила, които злобно се вкопчиха в бедрата и глезените ми, светлината се ставаше все по-ярка, а разстоянията между стволовете се увеличаваха. Повей, ароматен и свеж като мента, докосна потното ми чело.
Излязохме на тревиста поляна, насред която сред мрежа дебели корени се издигаше величествен дъб. Това бе Арбаса — още по-стара, отколкото изглеждаше, и по-голяма от всяко дърво, което бях виждал някога. Огромният й ствол, дебел колкото пет-шест обикновени, се разклоняваше чак на десетина метра над главата ми, а оттам продължаваше да се извисява нагоре.
Пораснала от самото дърво, колибката на Риа се гушеше сред по-ниските клони, които се извиваха и усукваха, за да оформят стените, пода и покрива й. На всеки прозорец блещукаха завеси от зеленина. Спомних си, че когато за пръв път зърнах колибката нощем, тя беше осветена отвътре — толкова ярко, че сякаш в нея бе избухнала звезда.
Риа вдигна ръце към клоните.
— Арбаса!
Гигантът потрепна и ни посипа с роса. Смутен, аз си спомних нескопосания си опит да накарам дървото в Мрачните хълмове да се наведе към мен. Тогава Риа ме бе нарекла глупак. Докато оставях носилката на земята, си дадох сметка, че няма значение дали е била права, или не. Днес се бях показал много по-голям глупак, опитвайки нещо далеч по-безразсъдно.
— Розмарин — изхриптя Елън и посочи един храст в края на поляната. — Дайте ми малко, моля ви.
Риа незабавно откъсна едно стръкче и й го подаде.
— Ето. Толкова силно ухае, като борови иглички на слънцето. Как го нарече?
— Розмарин. — Майка ми го разтърка между дланите си и поразителният аромат изпълни въздуха. Тя доближи дребните листенца до носа си и вдиша дълбоко.
Лицето й се поотпусна и тя свали длани.
— Гърците го наричат земна звезда. Не е ли прекрасно?
Риа кимна, а къдриците й подскочиха върху раменете.
— И помага за болки в ставите, нали?
Елън се изненада.
— Откъде би могла да знаеш това?
— Куен, една моя приятелка, лекуваше ръцете си с нея. — По лицето на Риа премина сянка. — Е, беше ми приятелка.
— Съюзи се с гоблините — обясних аз, — и почти ни коства живота. Беше дър… Риа, как я нарече ти?
— Дървечовек. Наполовина дърво, наполовина човек. Последната от расата си. — Риа се заслуша за миг в шепнещите клони над нас. — Грижеше се за мен, откакто ме намерила в гората. Била съм бебе.
Майка ми трепна от болка, ала очите й не се отклониха от лицето на Риа.
— А ти… липсва ли ти семейството ти, дете?
Риа махна леко с ръка.
— О, не. Никак. Дърветата са моето семейство. И Арбаса.
Клоните отново потрепнаха и върху нас се посипа още роса. Не можех да не забележа, че въпреки безгрижния й тон, очите на Риа изглеждаха тъжни — много по-тъжни, отколкото ги бях виждал преди.