От върха на шкафа една катерица с огромни кафяви очи ненадейно тупна на пода и се покачи на бедрото й, махайки с опашка. Риа отново зацъка, а катерицата взе купата от ръцете й. Изцвърча в отговори и отнесе купата с енергични подскоци.
— Това е Икщма — обясни тя на майка ми. — Открих го на една поляна наблизо със счупен крак. Наместих го и оттогава от време на време ме посещава и помага с каквото може. Помолих го да ти напълни купата отново, след като накълца още малко лайка.
Въпреки болките майка ми почти се разсмя.
— Забележително момиче си ти. — Лицето й се изопна, а в златистата й коса затрепкаха сенки на листа. — Иска ми се само да имах повече време да те опозная.
— Ще имаш — каза Риа. — След като се върнем с лека.
— Ние! — Изгледах я изумен. — Кой каза, че идваш и ти?
— Сама реших — спокойно отвърна тя и скръсти ръце, — и с нищо не можеш да промениш решението ми.
— Не! Риа, може да умреш!
— Въпреки това идвам.
Подът заскърца, стените също — Арбаса се люшкаше. Не знаех дали не се е появил внезапен вятър, но подозирах, че идеше отвътре.
— Защо искаш да дойдеш? — не я оставих на мира аз.
Риа ме изгледа невярващо.
— Ти толкова лесно се губиш!
— Остави това най-сетне! Ами майка ми? Някой трябва да…
— Икщма ще се грижи за нея, вече сме се разбрали.
Прехапах устна. Обърнах се към Елън и, гневен и объркан, попитах:
— Всички момичета ли са толкова твърдоглави?
— Не. Само онези със силни инстинкти. — Майка ми обърна поглед към Риа. — Дете, напомняш ми на мен самата.
Риа се изчерви.
— А ти ми напомняш на… — Гласът й стихна. — Ще ти кажа, когато се върнем.
Бъмбълви се прокашля.
— Аз ще остана.
Подскочих.
— Какво?
— Ще остана. Ще й правя компания през чудовищната агония на смъртта. Ще бъде злощастно, чудовищно изживяване, сигурен съм. Но може да успея да поема част от товара й. Ще си припомня веселите си мелодии и смешните си анекдоти, вършат работа за човек, попаднал в лапите на ужасна смърт.
— Нищо такова няма да правиш! — ревнах аз и ударих с юмрук по дървения под. — Ще… ще дойдеш с нас.
Тъмните очи на Бъмбълви се ококориха.
— Искаш да дойда?
— Не. Но въпреки това ще дойдеш.
— Мерлин, не! — Риа размаха ръце. — Моля те, не му позволявай.
Печално поклатих глава.
— Не го искам с нас, но трябва да е по-далеч от нея. Така нареченият му хумор ще я убие не за месец, а за седмица.
Елън посегна към мен с трепереща ръка и леко погали бузата ми.
— Ако трябва да заминеш, изслушай какво имам да ти кажа.
Тя така прикова в мен сапфирените си очи, че почти усещах как погледът й прониква дори в най-скритите кътчета на душата ми.
— Ако се случи тъй, че умра, преди да се върнеш, най-важното е да знаеш, че си струваше, макар и само за да те зърна.
Извърнах лице.
— И още нещо, сине. В живота си съм научила малко, но зная едно. Всички ние — включително и аз, — носим у себе си и покварата на змия, и нежността на гълъб.
Отметнах косата от очите си и казах:
— У мен има змия, това е вярно. Но никога няма да повярвам, че я има и у теб. Никога.
Тя тежко въздъхна и зарея поглед към клоните, сред които надничаше луната.
— Нека го кажа другояче. Ти често се наслаждаваше на разказите ми за древните гърци. Помниш ли онази за момичето на име Психе?
Кимнах, озадачен.
Сините й очи още веднъж многозначително се вгледаха в мен.
— Е, гръцката дума психе има два смисъла. Понякога значи пеперуда. Понякога — душа.
— Не разбирам.
— Пеперудата е изкусна в преобразяването. Може да се превърне от червей в най-красивото създание в природата. А душата, сине, може същото.
Преглътнах с усилие.
— Съжалявам, майко.
— Не съжалявай, сине. Обичам те. Обичам всички ви.
Наведох се и я целунах по челото, тя се поусмихна и погледна към Риа.
— А за теб, дете, имам това. — От един джоб на тъмносинята си роба тя извади амулет от съчки, вързани с червено конче. — Амулет от дъб, ясен и глогина, вземи го. Виждаш ли как са се надули от живот пъпките? Готови са да разцъфтят, също като теб. Задръж го, за смелост. И за да ти напомня да вярваш на инстинктите си. Слушай ги, те са гласът на Природата, майка на всички нас.
Риа взе подаръка с блеснали очи и ловко го прикрепи към дрехата си от лози.
— Ще ги слушам, обещавам.
— Мисля, че вече го правиш.
— Вярно е — обявих аз. — Случвало се е дори да напомня на другите да вярват в боровинките.