Той се загърна с плаща си и заподскача край корените на Арбаса, а камбанките му се раздрънчаха глухо.
Намръщих се.
— По-добре да забавлява нас, отколкото майка ми.
Бъмбълви махна плаща от главата си.
— О, не се тревожи за нея — небрежно рече той. — Има още много време. Цял месец неспирна болка, преди със сигурност да умре.
Той погледна замислено колибката на Риа.
— Ако искате, може да се върна горе и да я разсмея няколко пъти, преди да тръгнем.
Вдигнах жезъла си заплашително.
— Не, глупако! Гниещ труп би разсмял някого по-лесно от теб!
Той се намръщи, гушата му — също.
— Само почакай, някой ден ще накарам някого да се засмее. Ще го сторя!
Свалих отново жезъла, опрях го в земята и подигравателно рекох:
— Вече усещам вкуса на ботушите си.
Стволът на Арбаса изскърца, докато входът се затваряше. Плъзнах поглед по протежението му, все по-нагоре и по-нагоре, докато той не се скри в плетеницата от клони над главите ни и за миг се загледах в тях. Приличаха на нишки от жив гоблен. Листата блещукаха на слънцето, а под всеки клон растеше мъх.
— Мислиш ли — попитах Риа, — че някой ден Арбаса може да се отвори за мен доброволно? Може би дори с желание?
Щом го изрекох, могъщото дърво леко се разклати и ни посипа с още листа и ситни съчки, а Риа присви очи.
— Арбаса просто ме закриля, това е.
Вгледах се в очите й.
— Не е нужно да идваш.
— Знам. — Тя замислено сбърчи чело. — Сигурен ли си обаче, че трябва да ходим до гроба на Туата?
Бъмбълви ахна и закърши ръце.
— До гроба на великия вълшебник? Никой не ходи там! А отиде ли, не оцелява. Мястото е обитавано от духове, от ужаси! Вярно е, вярно е, вярно е!
— Отиваме — рязко отвърнах аз.
— Аз обаче не мога да те заведа — каза Риа. — Дори не знам къде се намира.
— Аз знам. Бил съм там веднъж, може би два пъти, макар че трябва пак да отида, за да съм сигурен, че това е мястото. — Потърках върха на жезъла си и въздухът се изпълни с аромат на ела. — Ако успееш да ни заведеш до голямото тресавище точно под Мъгливите хълмове, оттам нататък аз ще се оправя.
Тя тръсна къдриците си.
— Ще загубим ценно време.
Бъмбълви тръсна звънчетата си.
— Ще загубим и повече от това.
— Така да бъде. — Тупнах с жезъла по земята. — Отиваме.
Риа погледна с копнеж към Арбаса, после се обърна, напусна полянката и се скри в една пролука между дърветата, а аз я последвах. Бъмбълви вървеше най-отзад и мърмореше под нос за отворени гробове и отмъстителни вълшебници.
Доста време следвахме една лъкатушеща просека, оставена от животни и белязана от следите им — лисици, мечки, вълци и други, които не можех да разпозная. Когато просеката изчезна, с мъка си проправихме път през широк отрязък от дървета, повалени от някоя свирепа буря. Когато най-сетне стигнахме до горичка от кедри и борчета, пищялите ни бяха ожулени и изподрани, но Риа ни поведе нагоре. Там разстоянията между дърветата се увеличиха и долу достигаше повече светлина. Това помагаше на втория ми взор, така че поне не се спъвах във всеки корен и не се драсках на всеки клон.
Дори така обаче не издържах лесно на темпото на Риа. Неотложността на задачата ни я караше да бърза, също като мен, или може би примамливата възможност Бъмбълви да изостане и да се изгуби в гората. Големите му крачки обаче му помагаха да се движи в крак с нас и да дрънчи при всяко движение. Междувременно Риа се носеше грациозно като сърна и дори се затичваше, за да вземе по-бързо някой склон. Напомняше ми на гръцката история за Аталанта, момичето, което можело да бяга невероятно бързо. Сравнението ме накара да се усмихна, ала когато си спомних от кого бях чул приказката, отново се навъсих.
Макар и с усилие, аз не изоставах, потта пареше в очите ми. Докато слънцето се издигаше, почвата стана влажна. По всяко дърво растеше мъх, от земята напираха вадички, а по обувките ни полепваше кал. Все по-често изникваха тъмни вирове от застояла вода, но аз разпознах мястото най-вече по миризмата на влага и разложение, която се впи в паметта ми заплашително и болезнено като остри нокти — в плът.
— Ето — обявих аз и свърнах на изток.
Риа също промени посоката, като стъпваше по калта съвсем леко, за разлика от Бъмбълви, който пляскаше и се хлъзгаше зад нея. Поведох ги към сенчеста кедрова горичка, където горските звуци отстъпиха място на зловещо безвремие. Тук дори насекомите не жужаха.