На ръба на горичката спрях и хвърлих поглед през рамо, като така дадох знак на останалите да не ме следват. Риа понечи да отвърне, но аз вдигнах ръка и предпазливо навлязох сред дърветата.
Ненадейно усетих вятър, който раздвижи клоните на кедрите. Вместо да пукат, те странно вибрираха, надавайки нисък, скръбен стон. Песен, наситена с болка и копнеж. Песен за смъртта. Горичката толкова се смрачи, че вече не можех да различа дори формата на ботушите си върху килима от иглички. Навсякъде наоколо ми воят на клоните се усили. Накрая излязох на полянка, обградена от древни кедрови дървета. Гробът на Туата.
Бавно, много бавно, мястото стана по-светло, но източникът не беше слънцето, а самите дървета, чиито дебели клони грееха в призрачно синьо. Докато се люшкаха напред-назад като брадите на старци, аз се зачудих дали в тях не се таят духовете на неговите ученици, обречени да бдят над гроба му и да го оплакват за вечни времена.
Вече бях сигурен, че съм идвал тук още два пъти. Веднъж не много отдавна и веднъж като малко дете, когато баща ми ме бе довел на гърба на черния си кон Ион, за да видя погребението на Туата. Помнех съвсем малко — само тъгата, пропила горичката.
Сведох поглед към тясната могила насред поляната, очертана с дванадесет лъскави камъка с формата на съвършена сфера. Блестяха като син лед. Приближих се и ме порази дължината на могилата. Или Туата е бил много висок, или е бил погребан с шапката си.
— И двете, безочливо жребче такова.
Дълбок глас изпълни ума ми — същият, който бях чул от руните в Арбаса. В костите си знаех, че принадлежи на самия Туата, но освен страхопочитание почувствах странен копнеж. Съсредоточих се върху могилата и оформих мислите си в думи.
— Ще ми се да те бях познавал, велики вълшебнико.
Сините камъни засветиха по-ярко и накрая засенчиха кръга от кедри. Сякаш пламтяха с огъня от душата на Туата.
— Искаш да кажеш, че ти се ще да те бях спасил от глупостта ти.
Размърдах се смутено и разровичках земята с края на жезъла си.
— Да, и това също. Ала ми се иска и да те бях познавал, просто за да съм с теб. За да се уча от теб.
— Тази възможност ни бе отнета — с горчивина обяви гласът. — И знаеш ли защо?
— Защото си бил сразен от людоеда Балор?
— Не! — прогърмя Туата и камъните грейнаха като факли. — Казваш ми начина, а не причината.
Преглътнах с усилие.
— Ами… не знам причината.
— Замисли се! Или главата ти е дебела като на баща ти?
Бузите ми пламнаха от обидата, ала се опитах да не оказвам колко съм се засегнал. Свъсих вежди и се опитах да намеря отговора. Ненадейно си спомних предупреждението на Каирпре, докато се сбогувахме в Града на бардовете.
— Горделивост?
— Да! — прогърмя отново духът на Туата. — Тя е най-тежкият ми порок. Твоят също.
Сведох глава, защото прекрасно осъзнавах колко е прав.
— Велики вълшебнико, не заслужавам помощта ти, но Елън я заслужава. И ако имам надежда да я спася, трябва да разбера нещо.
Камъните заблещукаха зловещо.
— Откъде да знам, че няма да я изоставиш, както остави Мрачните хълмове на волята на Рита Гаур?
Потреперих.
— Имаш думата ми.
— И Великия съвет имаше думата ти.
— Няма да я изоставя! — Обходих с поглед кръга от кедри, които сякаш поклащаха неодобрително корони и добавих почти шепнешком: — Тя е всичко за мен.
Дълго не чувах нищо, освен въздишките на клоните. Накрая сините камъни просветнаха отново.
— Добре тогава, фиданке. Какво искаш да знаеш?
Внимателно пристъпих по-близо до могилата.
— Искам да зная какво означава да намериш истинската душа на някоя Песен.
Камъните се озариха ярко.
— А, душата на Песен. Толкова малка, ала и тъй голяма! Знай, жребче, че колкото и кратки да са ти се сторили Седемте песни, те разкриват тайните гласове на седемте основни вълшебнически изкуства. Всяка Песен е само начало, отправна точка, която води до мъдрост и мощ, които надхвърлят представите ти. Далеч ги надхвърлят! А куплетите на всяка Песен са толкова много, че за да научиш само част от тях, ще са ти нужни векове.
— Но какво е душата на една Песен?
— Търпение, голобрад младенецо! — От камъните сякаш се понесе топлина. — Душата е същинската истина на всяка Песен. Нейният пръв принцип. Да я откриеш е като да доловиш аромата на диво цвете от другата страна на широко езеро. Не можеш да я видиш и да я докоснеш, трябва да я доловиш.
Поклатих глава.
— Това звучи трудно дори за вълшебник, да не говорим за момче.
Клоните се люшнаха по-силно, когато гласът на Туата прогърмя: