— Може и да станеш вълшебник, жребче — ако оцелееш, но помни едно. С времето, с което не разполагаш, ще се изкушиш да подминеш някоя от Песните. Трябва да устоиш на подобно безразсъдство! Не се опитвай да откриеш Отвъдния кладенец, докато не си открил душите на всички Песни. Вслушай се внимателно в думите ми. Да откриеш само пет или шест е като да не си открил нито една. Без всички седем, ще загубиш не само мисията си. Ще загубиш живота си.
Затаих дъх, замислен.
— Как ще разбера, велики вълшебнико? Как ще разбера, че съм открил душата на всяка песен?
В този миг от камъните лумна колона от син пламък, разсече въздуха с пукот и улучи върха на жезъла ми като синя мълния. Силата на удара ме разтърси, ала успях да не го изпусна. Пръстите ми обаче червенееха, леко изгорени.
Дълбокият глас отново изпълни ушите ми.
— Ще разбереш.
Докоснах жезъла — не изглеждаше по-различен, но знаех, че е.
— Сега трябва да тръгваш, жребче. Помни какво ти казах. — Светлината от камъните избледня. — Дано живееш достатъчно, за да ме навестиш отново.
— Моля те — рекох, — кажи ми само още нещо. Вярно ли е пророчеството, че само дете с човешка кръв може да победи Рита Гаур и слугата му Балор?
Камъните тъмнееха. Чуваха се само скръбните въздишки на клоните.
— Кажи ми. Моля те.
Накрая камъните бледо проблеснаха.
— Пророчеството може да е вярно, може и да не е. Ала и да е истина, тя понякога има повече от едно лице. А сега… върви! И не се връщай, преди да си помъдрял отвъд годините си.
13
Странни другари
Когато излязох от поляната, дърветата отново зловещо замлъкнаха. Стисках здраво жезъла си, усетил, че и той като мен е бил докоснат от духа на Туата. И че също като мен никога няма да е същият.
Когато пристъпих изпод короните на кедрите, Риа и Бъмбълви дойдоха при мен. Макар че вървяха рамо до рамо, не бе възможно да си приличат по-малко. Тя се движеше с енергията на млада лисица, облечена в горска зеленина, а той бе скован като пън, носеше тежък кафяв плащ и шапка с висящи звънчета. Засега обаче и двамата ми бяха спътници.
Риа обхвана показалеца ми със своя.
— Какво научи?
— Малко. Само малко.
— Това няма да е достатъчно — рече Бъмбълви. — Нищо никога не е достатъчно.
— А сега накъде? — попита Риа и неспокойно погледна потъналите в мрак клони зад гърба ми.
Дъвчейки устни, аз се замислих за първата от Седемте песни.
— Ами, трябва някак да открия душата на Преобразяването. А за това трябва да открия дървечовек. Първият урок е този на Преобразяването, добре го знаят дървехората. Само че… — Дъхът ми секна. — Ти не ми ли каза че Куен е последната от дървехората?
Риа кимна мрачно. Все още усещаше жилото от предателството на Куен.
— Беше последната, сигурно и нея вече я няма. Загубила е твърде много кръв, след като онзи таласъм отряза ръката й.
Завъртях върха на жезъла под дланта си.
— Как тогава да намеря душата на Песента? Има нещо общо с дървехората.
Риа прокара ръка през къдриците си.
— Имаш слабост към предизвикателствата, Мерлин! Единствената ни надежда е да отидем до Фаро Лана, древният дом на дървехората. Ала не мисля, че там ще откриеш нещо, което да ти помогне.
— Колко е далеч?
— Далеч е, чак в югозападния край на Финкайра. Ще трябва да прекосим цяла Друма, което допълнително ще ни забави. Можем да го избегнем само ако минем през Мъгливите хълмове, към брега, и после поемем на юг — което значи да навлезем в земите на живите камъни. Не е добра идея!
Главата на Бъмбълви издрънча в знак съгласие.
— Умен съвет, млада девойко. Живите камъни имат невероятен апетит и най-много обичат пътешественици. — Той преглътна и люшна гуша. — Особено шутове, доколкото знам.
— Сигурно имат здрави стомаси — язвително отбелязах аз, обърнах се към Риа и рекох: — Там живее Великата Елуса, нали?
Бъмбълви потрепери.
— Още една причина да го избягваме! Дори живите камъни се страхуват от Паяка. Нейният апетит е по-голям дори от техния. Много, много по-голям.
Поех си дълбоко дъх.
— Все пак, Риа, искам да ни прекараш по по-краткия път, през Мъгливите хълмове.
И момичето, и шутът се сепнаха. Дори притихналите кедри потракаха с клони и сякаш ахнаха, а Риа се наведе към мен.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно — кимнах аз и отметнах косата от челото си. — Ако спестим един ден или дори час, това може да спаси живота на майка ми.
Бъмбълви сграбчи ръкава на туниката ми, а свъсените му вежди сякаш се бяха вързали на възел.