— Не бива! Тези хълмове са смъртоносни!
Отскубнах се от ръцете му.
— Ако предпочиташ да останеш с Туата, няма да те спирам. — Той се ококори, а аз тропнах с жезъла по посипаната с иглички земя. — Да вървим.
Напуснахме сенките на кедровия лес и продължихме през тресавищата. Обаждаха се само звънчетата на Бъмбълви. Мрачно си помислих, че поне Великата Елуса ще ни чуе, когато пристигнем. А дали ние щяхме да я чуем? И дали тя щеше да усмири апетита си достатъчно дълго, за да си спомни, че веднъж ни бе приела като гости в кристалната си пещера? При мисълта за челюстите й коленете ми се подгънаха.
Докато шляпахме през калта, дърветата оредяха и започнах да обръщам внимание на отличителните белези на пейзажа. Странна канара с формата на стол, осеян с жълти лишеи. Разкривен скелет на мъртво дърво. Петно яркооранжев мъх. Необичайна триъгълна дупка. В сгъстяващия се сумрак почвата ставаше все по-влажна и все повече влага се просмукваше в обувките ни. Скоро в далечината чух да крякат жаби, а към хора им се присъединиха и блатните птици със своя тайнствен зов. Миризмата на влага и разложение се усили. Не след дълго пристигнахме в края на широк отрязък от високи треви, мъртви дървета и тъмни плаващи пясъци. Мочурището.
Размахвайки опръскани с кал ръкави, Бъмбълви заяви:
— Нали няма да минаваме оттук сега? Почти се стъмни.
— Или ще лагеруваме тук — отвърнах аз, — или ще потърсим по-сух терен сред хълмовете. Какво мислиш, Риа?
Тя набра шепа боровинки от един храст наблизо и ги изяде.
— Мммм. Още са сладки.
— Риа?
— По-сух терен — каза тя най-накрая. — Макар че боровинките тук са по-вкусни.
Когато в далечината скръбно се обади блатен жерав, Бъмбълви поклати глава.
— Прекрасен избор. Да нощуваме в блато и да ни удушат змии-убийци, или да нощуваме на сухо и Великата Елуса да закуси с нас.
— Всеки избира за себе си. — Отново тръгнах, прескачайки един гнил дънер, и с плясък се приземих в една локва. Секунди по-късно дочух зад себе си още два плясъка, придружени от мърморене и звън на камбанки.
Известно време се придържах към тясна ивица изсъхнала кал, проточила се като пътека през мочурището. Тя обаче скоро свърши, тъй че трябваше да вървим право през подгизналите треви. Понякога затъвах почти до кръста. Дългите черни пръсти на подводни корени ме дърпаха за туниката, в ботушите ми се просмукваше кал, а в тайнствените дълбини понякога се размърдваха странни форми.
Светлината равномерно отслабваше. Тази вечер обаче небето бе скрито от гъсти облаци и нямаше да има луна. По-добре, помислих си аз. Тя само ми напомняше за изтичащото време и за гаснещата ми надежда.
Ние продължавахме, а около нас се смрачаваше. След още час стана съвсем тъмно. До едната ми обувка изсъска змия и аз започнах да се страхувам, че сме се отклонили, мракът сякаш продължаваше вечно. Краката ми натежаваха все повече и повече, но малко по малко, опората под краката ми започна да става по-стабилна. Отначало почти не забелязах това, но постепенно се уверих, че сме се озовали на скалиста основа. Гнилите вирове изчезнаха, както и миризмата им. Жабите и чаплите останаха зад нас. Бяхме прегазили мочурището.
Изтощени, ние с несигурни стъпки излязохме на една поляна, обградена от канари. Обявих, че ще нощуваме там и тримата едновременно се проснахме на мъхестата земя. Пъхнах ръце в ръкавите на туниката си, всяка в противоположния, за да ги стопля, затворих очи и заспах.
Събуди ме голяма капка вода, приземила се върху носа ми. Последваха я и други. На хоризонта един облак се озари от светкавица, а над близкия хребет се изтърколи гръм. Заваля като из ведро, а подетият от усилващия се вятър дъжд ни шибаше като камшик. Нощното небе почерня още повече, сякаш самите облаци се бяха превърнали в камък. От небето се лееше вода — дори да бях риба в океана, нямаше как да съм по-мокър. Трябваха ми само хриле.
Треперейки от студ, аз се приближих до една от канарите с надеждата да намеря поне малко подслон. Тогава осъзнах, че всъщност тя се приближава към мен.
— Живи камъни! — извика Риа. — Трябва да…
— Ааааааааай! — изпищя Бъмбълви. — Яде ме!
Опитах се да се изтърколя по-далеч от канарата, но рамото на туниката ми бе заседнало здраво. Задърпах го, за да се освободя и докато по лицето ми се стичаше вода, ударих с юмрук камъка, който залепна за него. Не можех да го помръдна! За мой ужас скалата започна да се затваря зад него. Поглъщаше цялата ми ръка с уста от камък. Изкрещях, ала мощен гръм заглуши гласа ми. Насред мрака и пороя аз с всички сили се борех да се освободя.