Отбягнах една чайка, която летеше право към лицето ми, като все така не можех да сваля поглед от острова.
— Звучи така, сякаш не е било писано хората да стъпват там. — Стомахът ми неспокойно се присви. — По каквато и да е причина.
Тя въздъхна.
— Някои хора вярват, че има нещо общо с причината финкаирците да загубят крилете си.
— Вярно е, вярно е, вярно е — измърмори Бъмбълви, докато вървеше към нас, звънейки на всяка крачка. — Това е най-тъжният момент в цялата ни история.
Възможно ли беше намусеният шут да знае как сме загубили крилете си? Внезапно ме обзе надежда.
— Знаеш ли как е станало?
Издълженото му лице се извърна към мен.
— Никой не знае как е станало. Никой.
Намръщих се. Аила, сестрата на вятъра, знаеше, но не искаше да ми каже. Щеше ми се да можех да я попитам отново, но това бе невъзможно, както бе невъзможно да уловиш вятъра. Най-вероятно вече беше стигнала до Гуинед.
Риа най-сетне отмести очи от острова.
— Искаш ли да знаеш къде се намираме сега?
Побутнах я.
— Все още звучиш като водач.
— Все още се нуждаеш от водач — поусмихна се тя. — Намираме се във Фаро Лана, земята, принадлежала някога на дървехората.
Огледах платото, заслушан в прилива на вълните. От три страни ни обграждаха стръмни, белезникави на цвят морски скали. С изключение на няколко камари камъни, навярно останки от стени или огнища, по платото растеше само трева. Далеч на север зеленият хоризонт бележеше началото на гора. Отвъд се издигаше синкава омара, навярно Мъгливите хълмове.
От тревата излетя мърлява кафява пеперуда и кацна на китката ми. Крачката й ме гъделичкаха и аз тръснах ръка, а тя отлетя и кацна на върха на жезъла ми. Неподвижните й криле се сляха с тъмнокафявия му цвят.
Махнах с ръка към платото.
— Не виждам как ще успеем да разберем нещо за изкуството на Преобразяването. Ако дървехората са живели някога тук, от тях не е останало много.
— Така са живели. — Риа взе едно бяло камъче и го хвърли от скалата. — Дървехората са странствали, постоянно са търсели по-добро място за живот, където да пуснат корени, като истински дървета, което да нарекат дом. Единствените им поселища са били тук, при скалите, но както виждаш, те не са били нищо особено. Просто убежища за много старите и много младите. Без библиотеки, пазарища или площади за събори. Повечето дървехора прекарвали дните си в скитане из Финкайра и се връщали само когато били готови да се задомят или да умрат.
— Какво се е случило с тях?
— Предполагам, че така се увлекли по странстването си, че все по-малко от тях били склонни да се връщат у дома. В края на краищата никой не се завърнал. Поселищата им се разпаднали, защото нямало кой да се грижи за тях. А дървехората измрели.
Ритнах една туфа трева.
— Не мога да ги обвинявам, че са се скитали. Това е част и от мен. Само че ми се струва, че те сякаш никога никъде не са се почувствали у дома си.
Риа ме изгледа замислено, а бризът разроши листата по премяната й.
— Това да си намериш дом, също ли е част от теб?
— Надявам се, но не съм сигурен. А от теб?
Тя се скова.
— Арбаса с моят дом. Моето семейство. Единственото, което съм имала.
— Освен Куен.
Тя прехапа устна.
— Някога. Вече не. Тя ме продаде на таласъмите за торба обещания.
Пеперудата излетя от жезъла ми, издигна се във въздуха и прелетя до Бъмбълви, който още се взираше унило в Забравения остров. Малко преди да кацне, пеперудата сякаш промени решението си и отново се върна на жезъла ми. Гледах как се отварят и затварят кафявите й крила, едното от които бе зле наранено.
Казах на Риа:
— Трябва да я открия.
— Кого?
— Куен. Тя ще може да ми каже нещо повече от тези камъни.
Риа направи гримаса, сякаш току-що бе сдъвкала цяла шепа кисели боровинки.
— Тогава сме загубени. Няма как да я намерим, дори да е оцеляла след онази рана. Дори да я открием, нямам как да й вярваме. — Почти изплювайки думите, тя рече: — Тя е непоправим предател.
Под нас в скалата се блъсна огромна вълна и чайките с писъци се разлетяха над пяната.
— И така да е, трябва да опитам! Някой трябва да я е видял, след като избяга. Ако дървехората са толкова редки, все някой ще я е видял. Нали?
Тя тръсна глава.