— Ти не разбираш. Дървехората не просто не са се задоволявали да стоят на едно място. Те не са се задоволявали да стоят и в едно тяло.
— Да не искаш да кажеш…
— Да! Знаели са как да менят формата си! Нали знаеш как дърветата сменят цветовете си и през пролетта имат съвсем нова премяна? Дървехората са стигнали много по-далеч. Постоянно сменяли дървоподобната си форма и се превръщали в мечки, орли или жаби. Затова са назовани в Песента за Преобразяването. Те са изкусни майстори в това.
Надеждите ми, и без друго крехки като пеперудата на жезъла ми, изчезнаха напълно.
— Значи Куен, ако въобще е жива, би могла да изглежда всякак.
— Да.
Бъмбълви долови отчаянието ми и се обади:
— Ако искаш, може да ти изпея песен. Нещо леко и ободряващо.
Понеже нямах сили да възразя, той започна, като поклащаше в такт шапката със звънчетата.
— Спри! — извика Риа. — Ако наистина се чувстваш така, защо просто не скочиш от скалата и не прекратиш страданията си?
Бъмбълви се намръщи, а увисналата кожа на гушата му сякаш стори същото.
— Не ме ли слушаше? Та това е весела песен, една от любимите ми! — Той въздъхна. — Ох, сигурно нещо съм объркал в изпълнението. Както обикновено. Чакай, ще опитам пак.
— Не! — извика някой.
Не беше Риа, не бях и аз, а пеперудата. Тя бясно размаха криле и напусна мястото, където беше кацнала. Описа спирала надолу и преди да кацне на тревата, се разнесе силен пукот. Пеперудата изчезна.
На мястото й стоеше слаба прегърбена фигура, наполовина дърво, наполовина — жена. Косата й, сякаш от слама, падаше върху подобната на кора кожа на лицето й, обрамчвайки чифт очи, прилични на капчици смола. Бе облечена с кафява роба, стигаща чак до стъпалата й, широки и груби като корени. На малкия пръст на единствената си ръка носеше сребърен пръстен и ухаеше на сладки ябълки, макар че изражението й бе кисело.
Риа се вцепени като мъртъв клон.
— Куен.
— Да, азссс ссъм — прошепна жената-дърво с глас като шумолене на суха трева. — Куен. Ссссъщата Куен, която сссе грижеше за теб като бебе, която те сссспаси от много болесссти.
— И която ме предаде на таласъмите!
Куен прокара пръсти през косата си.
— Не исссках това. Обещаха ми да не поссстрадашш.
— Трябваше да се досетиш, че ще те излъжат. Кой вярва на воини-таласъми?! — Риа закрачи към разкривената фигура. — Или на теб?!
— Не виждашшшш ли, че и сссама го знам?
В тревата наблизо кацна една чайка и задърпа с човка тревата. Стараеше се, ала стръковете не помръдваха.
— Вижте — каза Куен и направи малка крачка към чайката. — Ако опитам да ти помогна, добра птицо, ще ми позволишшш ли?
Чайката изписка и гневно махна с криле. Едва след известно време се поуспокои и продължи да събира материал за гнездото си, докато държеше под око Куен.
Тя тъжно се обърна към Риа.
— Виждашшш ли? Това е моето наказание.
— Заслужаваш всеки миг от него.
— Азсссс съм окаяна, тъй окаяна! Миссслех, че няма как да стане по-зле. Тогава изведнъжшшшш сссе появихте вие. — Тя посочи Бъмбълви с възлестия си пръст. — Ссс този… Глассс, който носсси проклятия.
Шутът обнадеждено вдигна глава.
— Може би предпочиташ гатанки? Знам една страхотна, за звънчета.
— Не! — изпищя Куен. — Моля те, Риа. Изссспълнена съм сссс угризения. Не можешшшш ли да ми простишшш?
Момичето скръсти ръце.
— Никога.
Прониза ме странна болка. Думата „никога“ отекна в ума ми като тежка врата, затръшната и залостена. За своя изненада изпитах симпатия. Куен наистина бе сторила нещо ужасно. И съжаляваше за това. Не бях ли правил и аз неща, за които дълбоко съжалявам?
Пристъпих до Риа и сниших глас.
— Трудно е, знам, но може би трябва да й простиш.
Тя ме изгледа студено.
— Как бих могла?
— Както майка ми ми прости, след като й сторих онова. — В този миг думите на майка ми на раздяла се върнаха в паметта ми. „Пеперудата е изкусна в преобразяването, може да се превърне от червей в най-красивото създание на природата. А душата, синко, може същото.“ Прехапах долната си устна. — Куен стори нещо ужасно, но заслужава още един шанс, Риа.