— Защо?
— Защото може да се промени. Всички ние, всички живи същества, можем да се променяме.
Ненадейно жезълът ми проблесна в яркосиньо и започна да пращи, сякаш гореше. След секунда и светлината, и звукът изчезнаха. Завъртях го и открих върху него знак, син като небето на смрачаване. Имаше формата на пеперуда. В този миг осъзнах, че духът на Туата още обладава жезъла. И че някак бях успял да открия душата на Преобразяването.
Риа колебливо протегна ръка към жената-дърво. Куен я пое, а очите й блестяха. За миг двете се спогледаха мълчаливо.
Най-сетне Куен обърна лице към мен.
— Има ли как да ти благодаря?
— Стига ми да ви гледам така.
— Сссигурен ли ссси, че няма какво да сссторя?
— Не, освен ако владееш силата на Скока — отвърнах аз. — Трябва да стигнем до Езерото на лицето, далеч на север.
— Десет дни пеша — изстена Бъмбълви. — Не, по-скоро дванайсет. Не, четиринайсет.
Смолистите очи на Куен ме гледаха изпитателно.
— Не познавам Ссскока, но Преобразяването може да ви помогне.
Дъхът на Риа секна.
— О, Куен, ако можехме да плуваме като риби…
— Ще ви ссспесссти няколко дни.
Подскочих.
— Възможно ли е?
На лицето на Риа изплува крива усмивка и тя посочи Бъмбълви.
— Ти, глас на проклятието, ще си пръв.
— Не! — замоли се той, докато отстъпваше. — Не би го направила. Не можеш.
— Флипна, ссслипна, хаахавай сссвишшш — започна напевно Куен. — Келпоно бублим тублим риба.
Ненадейно Бъмбълви спря, осъзнавайки, че е стигнал до ръба на скалата. Погледна надолу към прибоя, ококорен от страх, а ръкавите му се вееха на вятъра. Той отново погледна към Куен и се облещи още повече.
— М-м-моля те — запелтечи шутът. — Мразя риби! Т-т-толкова се лигави, т-т-толкова са м-м-мокри. Т-т-олк…
Праассс.
На тревата тромаво се мяташе риба с огромни очи и отпусната кожа. След миг тя се спусна към морето. Трудно ми беше да го приема от смешната страна — знаех, че аз съм следващият.
16
Мъртво вълнение
Изведнъж открих, че не мога да дишам.
Покрай мен свистеше вятърът, а аз падах ли, падах, борейки се за глътка въздух. Напразно! Вятърът ревеше и ме блъскаше, но не можех да напълня дробовете си с него както преди. Тогава с плисък паднах в студената вода и хрилете ми се отвориха широко. Хриле! Най-после успях да си поема дъх, водата се движеше край мен и през мен.
Нямах ръце, нямах крака. Само обтекаемо тяло, завършващо с опашка и гъвкави перки на гърба, на корема и от двете страни. Едната се беше увила около парченце дърво — навярно жезъла ми. Нямах представа какво се е случило с торбата, обувките и туниката ми.
Отне ми един миг да си върна равновесието — опитах ли се да размърдам перки, веднага се прекатурвах. Освен това ми трябваше известно време, за да може вторият ми взор да се нагоди към бледата, неравномерна светлина под водата. С изключение на слоя най-близо до повърхността, светлина всъщност нямаше. Само отсенки на мрак.
След няколко мъчителни минути обаче увереността ми се възвърна. Открих, че в тази форма придвижването изисква съвсем различни движения в сравнение с плуването, когато имаш човешко тяло. Нямаше как да греба, разбира се, нито да ритам, не и по познатия ми начин. Вместо това трябваше да правя резки движения наляво и надясно, като жив плющящ камшик, като използвам всяка люспа по тялото си. Скоро открих, че така мога да напредвам не само напред, а нагоре и надолу.
До мен доплува тънка зеленикаво-кафява рибка. Веднага разпознах Риа, която — макар че не беше във водата по-отдавна от мен, — се движеше с елегантността на истинска риба. Помахахме си с перки, тя се поизкашля и осъзнах, че се смее на миниатюрния ми жезъл.
В този момент Бъмбълви бавно се приближи към нас. От опашката му висеше парче скъсано водорасло. Не носеше звънчета, но нямаше как човек да не го разпознае. Висящата му гуша го караше да изглежда като змиорка с яка. Така бе по-смешен от всякога, макар че нямаше представа за това.
Първата ни задача беше да се научим да се движим заедно. Риа и аз се редувахме да водим, а Бъмбълви само ни следваше. Постепенно двамата с Риа заплувахме все по-съгласувано и у нас бавно се зароди шесто чувство — това, което свързва цял пасаж риби в едно. След първото денонощие плуване се движехме почти като едно създание.
Безмълвна мокра тръпка пробягваше през мен, докато плувахме през огромни гори от полюшващи се водорасли или докато подскачахме през вълните. В теченията усещах не само вкус, но и емоции — радостта на семейство делфини, самотния труден напредък на преселваща се костенурка, гладът на новородена морска анемония. Въпреки това не забравях мисията си дори за миг. Колкото и да се наслаждавах на усещането, че съм морско създание, знаех, че така просто пестя време, за да спася майка си. Въпреки това си обещах, че ако оцелея и някой ден стана вълшебник, може би дори наставник на млад крал или кралица, няма да забравя ползите от това да превърна ученика си в риба.