Една от тях беше, че осъзнах колко храна може да даде морето. Та то наистина бе един огромен пир! Ден след ден се хранех с достатъчно насекоми, яйца и червеи, за да се чувствам преситен през цялото време.
В същото време се опитвахме да останем нащрек, за да се пазим от хищници, в чийто любим деликатес можехме да се превърнем самите ние. Веднъж преминах през тунеловиден корал, само за да се натъкна от другата страна на една много голяма и много гладна риба. Шмугнах се бързо край нея, но със сигурност щеше да ме хване, ако не я беше подплашила друга, още по-голяма. Макар че едва успях да зърна създанието, което ме спаси, стори ми се, че риба е само опашката му, а от кръста нагоре беше човек.
Шест дни и пет нощи плувахме неотклонно на север. Често след смрачаване на повърхността на водата изплуваше отражението на полумесеца. Красотата му обаче ми убягваше, в неговото лице виждах само това на човека, когото можех да изгубя завинаги. Оставаха по-малко от три седмици.
Накрая дойде моментът, когато Риа зави рязко към брега. Изведе ни до малка делта, където един сладководен поток се вливаше в морето. Редом със солените вкусове на обширното море усещах чистотата на току-що разтопен сняг, игривостта на видрите и непоклатимото търпение на група смърчове. Спуснахме се нагоре по потока, докъдето можахме. След това се съсредоточих и повторих заклинанието на Куен.
Изведнъж се озовах във водата, потънал до коленете сред препускащи водни каскади, стиснал с едната ръка жезъла си, а с другата — ръката на Риа. Малко по-далеч от нас Бъмбълви се хвърли на калния бряг, като кашляше и плюеше. Сякаш беше забравил, че хората не могат да дишат под вода.
Докато той се възстановяваше, Риа и аз се отръскахме от водата. Тя ми обясни, че според нея този поток извира от самото Езеро на лицето. Не след дълго тримата се катерехме по каменистия бряг. Бавеше ни гъста гора от елши и брези. Всеки път, когато Бъмбълви се опитваше да отскубне плаща си от поредния клон, звънчетата му глухо подрънкваха.
В един момент спрях, запъхтян от изкачването. Забелязах една гъба с рунтава шапка, откъснах я и я задъвках.
— Колкото и да е странно — рекох аз, — ще ми липсват онези бели червейчета.
Риа обърса чело и ми се усмихна широко и също си откъсна една гъба.
— Може би в Езерото на лицето ще има още.
— Как е получило името си? Знаеш ли?
Тя дъвчеше замислено.
— Някои казват, че е заради формата му — лице на човек. Други казват, че е заради силите на водата.
— Какви сили?
— Според легендата ако погледнеш в него, ще застанеш лице в лице с важна истина за живота си. Може би такава, която би предпочел да не знаеш.
17
Обвързване
Продължихме, следвайки каменистия бряг нагоре през елшите. Макар че постоянно се спъвахме в корените, а трънаците късаха дрехите ни, ние не забавяхме ход. След няколко часа пътеката свърши и пред нас се разкри уютна долчинка, обградена от стръмни залесени хълмове. От боровете се носеше силен аромат, а на следобедното слънце сред дърветата блещукаха оголени кварцови скали.
В долчинката обаче цареше зловеща тишина. Не пееха птици, не бъбреха катерици, не жужаха пчели. Заслушах се внимателно, надявайки се да дочуя нещо. Риа прочете мислите ми и кимна с разбиране.
— Животните странят оттук. Никой не знае защо.
— По-умни са от хората — отбеляза Бъмбълви.
Риа отиде до брега на езерото в центъра на долчинката. То бе толкова неподвижно, че по повърхността му почти не пробягваха вълнички. От този ъгъл контурите му приличаха на профила на мъж със силна, изпъкнала челюст — подобно на баща ми. Спомних си за него и се вцепених. Прииска ми се наистина да бе толкова силен, колкото изглеждаше. Достатъчно силен, за да се опълчи на Рита Гаур, когато е имал тази възможност. Достатъчно силен, за да помогне на собствената си съпруга, когато е имала нужда от него.
Внезапно пронизителен писък прекъсна размишленията ми.