Застанала на ръба на езерото, Риа се взираше в тъмните му води. Изпънала гръб от страх, тя бе протегнала ръце пред себе си, сякаш за да се предпази, но ако нещо в езерото я плашеше, тя не направи опит да избяга. Просто се взираше във водата, без да помръдва.
Изтичах при нея, а Бъмбълви ме последва, спъвайки се ту в окъсания си плащ, ту в пълзящите растения по земята. Когато стигнах до нея, тя се обърна. Изглеждаше смъртно бледа. Ахна, когато ме видя, като че ли внезапно уплашена. Разтрепери се и се опря на ръката ми.
— Добре ли си? — попитах я.
— Не — слабо отвърна тя.
— Видя ли нещо в езерото?
— Д-да. — Тя тръсна глава и пусна ръката ми. — А ти… по-добре не поглеждай.
— Добре, няма — обяви Бъмбълви и хвърли уплашен поглед към водата. — Да вървим.
— Чакай.
Пристъпих към ръба на езерото и се взрях в неподвижните му води, ала видях само отражението си, толкова ясно, че за миг си помислих, че отдолу ме гледа мой близнак. Какво толкова страшно имаше в едно ясно отражение? Ето ги безполезните ми очи, като въглени под веждите ми. И белязаните ми бузи, разранени от пламъци, които все още усещах. Докоснах ги и ми се прииска някой ден да ми порасне брада, която да ги скрие. Къдрава, бяла брада, каквато си представях, че е имал Туата.
Отскочих назад. Изведнъж на момчето от езерото му пораснаха мустаци. Първо черни, след това сиви, накрая бели като кварца по склоновете. Станаха дълги и рунтави, покривайки по-голямата част от лицето му и не спираха да растат. Накрая стигаха чак до коленете му. Възможно ли беше? Нима Езерото на лицето ми казваше, че един ден и аз ще имам брада като дядо си? Че като него един ден ще съм вълшебник?
Усмихнах се и още по-уверено се взрях във водата. Каквото и да бе видяла там Риа, него вече го нямаше. Приведох се по-близо. Момчето от езерото, отново без брада, ми обърна гръб и изтича нанякъде. Не, към някого. В дълбините закрачи огромен мускулест воин с червена превръзка на челото. Когато приближи, видях, че има само едно око. Огромно, яростно око. Балор!
За мой ужас, людоедът с лекота избегна атаката на момчето, хвана го за гърлото и го вдигна във въздуха. Собственото ми гърло се стегна, докато наблюдавах как Балор го души. Колкото и да исках, не можех да откъсна поглед от ужасяващата сцена. Момчето диво се съпротивляваше, опитвайки се да не поглежда в окото на гиганта, ала притегателната му сила бе твърде голяма. Накрая момчето се поддаде, подритна за последен път и увисна в ръцете на людоеда.
Паднах назад в тревата, опитвайки се да си поема дъх. Виеше ми се свят, шията ми пулсираше. Опитах ли се да си поема дъх, кашлях неконтролируемо.
Риа посегна към мен, както и Бъмбълви. Тя ме стисна за рамото, а той съчувствено ме потупа по главата. Постепенно кашлицата ми се успокои, но преди да успея да продумам, някой ни извика от другата страна на езерото.
— Така, така — изхриптя старчески гласът. — Да не би пророчествата на Езерото да не са ви по вкуса, тъй да се каже? — Последва слаб смях. — Или нещо се задавихте?
Когато се окопитих, огледах повърхността на езерото. Близо до носа на мъжкия профил забелязах огромна космата видра, цялата сребриста, с изключение на лицето, което беше бяло. Тя плуваше небрежно по гръб и се придвижваше тъй лесно, че почти не оставяше следи по водата.
Посочих.
— Там. Видра.
Риа поклати невярващо глава.
— Не мислех, че някой живее тук.
— Живея там, където трябва — отвърна весело видрата и изплю струйка вода през предните си зъби. — Случайно да ви се плува?
— Никак — твърдо заяви Бъмбълви, размаха дългите си ръкави и от камбанките му върху лицето му се посипа вода. — Стига ми толкова плуване за цял живот.
— А да ви изпея ли една от любимите ми водни песни? — Видрата мързеливо се доближи до нас, тупайки се с лапички по корема. — Гласът ми, тъй да се каже, направо прелива.
Хрипкавият му смях отново изпълни въздуха. Подпрях се на жезъла си и се изправих.
— Не, благодаря. Единствената Песен, която ни интересува, не е за вода. — Обладан от внезапно вдъхновение, аз попитах: — Знаеш ли случайно нещо за магията на Обвързването?
Риа се намръщи.
— Мерлин, не го познаваш! Може да е…
— Майстор на Обвързването — нехайно отвърна видрата. — Любимото ми занимание… след плуването по гръб и гледането на облаците, разбира се.
— Виждаш ли? — прошепнах аз. — Може да ни каже онова, което ни трябва. А и не виждам кой тук може да ни помогне.
— Не му вярвам.
— Защо не?
Тя притисна език към бузата си.
— Не знам точно. Просто усещане, инстинкт.