— О, ти и твоите инстинкти! Времето ни свършва! — Обходих с поглед брега, търсейки следа от някое друго създание, което би могло да ни помогне. — Защо ще ни лъже? Нямаме причина да не му вярваме.
— Но…
Изсумтях нетърпеливо.
— Какво сега?
Тя изсъска.
— Ами, то е… не, мътните го взели, Мерлин! Не мога да го опиша.
— Тогава ще се вслушам в разума си, а не в усещанията ти. Мисля, че всяко създание, което живее само в омагьосано езеро, би трябвало да има специални познания. Дори специални сили. — Обърнах се отново към видрата, която съвсем се бе приближила до нас. — Трябва да намеря истинската душа, първия принцип на изкуството на Обвързването. Ще ми помогнеш ли, добра видро?
Животинчето наклони глава към брега и отново изплю струйка вода.
— Защо?
— Защото те помолих, затова.
Видрата издуха няколко балончета под водата.
— Хихихи, гъделичкат ми ушите. Ще трябва да назовеш по-добра причина.
Забих жезъла си в земята.
— Защото животът на майка ми е заложен на карта!
— Хммм — мързеливо изсумтя събеседникът ми. — Майка ти? И аз имах майка. Много бавно плуваше. Е, може пък да ти помогна. Но само с най-общите неща.
Сърцето ми лудо заблъска.
— Точно това ми е нужно.
— Тогава издърпай няколко клонки от онзи бръшлян. — Видрата се приближи още към брега. — Онзи до краката ти.
— Бръшлян?
— Разбира се. — Тя плуваше в бавен кръг. — За да научиш нещо за Обвързването, трябва… ами, да завържеш нещо. Хайде, момче! Нямам цял следобед. Накарай усмихнатите си приятели да ти помогнат.
Обърнах се към Риа, все още намръщена, и Бъмбълви, който никога не се усмихваше.
— Ще ми помогнете ли?
Те неохотно се съгласиха. Бръшлянът, макар и гъвкав, бе дебел и тежък, покрит с малки шипчета. Трудно го хващахме и трудно го вдигахме, трудна работа беше да го изкореним, а още по-трудно — да разплетем клоните едни от други.
Най-сетне успяхме. Няколко от стъблата, всяко около три-четири пъти по-дълго от мен, лежаха в краката ми. Изтощеният Бъмбълви седна с гръб към водата, като силно дрънчеше. Риа остана до мен, наблюдавайки предпазливо видрата.
Изправих гръб — мястото между лопатките ме болеше ужасно. Явно след цялото това дърпане си бях наранил някой мускул.
— Готово. Ами сега?
Видрата продължи с кръгчетата си.
— Сега увий един около крака си. Колкото можеш по-здраво.
— Мерлин — предупредително започна Риа и докосна амулета от дъб, ясен и глогина, все още завързан за врата й.
Без да й обръщам внимание, завързах едно парче бръшлян около глезените, прасците и бедрата си. Въпреки шипчетата успях да го стегна в троен възел.
— Добре — въздъхна видрата и се прозя. — Сега направи същото с ръцете си.
— С ръцете ли?
— Искаш ли да научиш нещо за Обвързването, или не?
Обърнах се към Риа.
— Ще ми помогнеш ли?
— Не искам.
— Моля те. Губим ценно време.
Тя сви рамене.
— Добре. Но мисля, че не е правилно.
Видрата, чиято козина лъщеше от водата, се подсмихна доволно, докато наблюдаваше как Риа завързва ръцете ми първо една за друга, а след това за гърдите ми. — Добре. Почти си готов.
— Надявам се — раздразнено отвърнах. — Тези шипове ме бодат.
— Само още един бръшлян. Удовлетворението ти е, тъй да се каже, в кърпа вързано.
Видрата потопи лапа в езерото и опръска Бъмбълви.
— Ало, мързеливеца! Увий един от бръшляните около цялото му тяло. Покрий всички места, които са още открити, дори главата му. Все пак става въпрос за крехко заклинание. Всичко трябва да е съвсем точно.
Бъмбълви ме погледна.
— Да го направя ли?
— Да — изрекох аз през стиснати зъби.
Бъмбълви ме уви като в пашкул. Когато приключи, открити останаха само устата ми и част от едното ухо. Останах легнал на една страна, неспособен да помръдна, готов най-после да открия душата на Обвързването.
С полузатворена челюст, попитах:
— И к‘кво се‘а?
Видрата се изсмя хрипливо.
— Сега, когато, тъй да се каже, си целият обгърнат с внимание, ще ти дам информацията, която търсиш.
— П‘брзо. — В хълбока ми се впиваха ситни бодли. Опитах се да се завъртя на една страна, но не можех да помръдна. — Мол‘ те.
— Както при всичко останало, първият принцип на Обвързването е… — Видрата изплю струйка вода. — Никога не вярвай на измамник.
— К‘кво?!
Животинката се разсмя неудържимо, стиснала едрия си корем, и се завъргаля в плитчините.
— Затова ме наричат Измамника от Езерото. — Без да спира да се смее, тя отплува към далечния бряг. — Дано да не съм те, хмм, вързал да чакаш твърде дълго.