Изпищях от ярост, но не можех да сторя нищо повече. Стори ми се, че развързването ми отне два пъти повече време в сравнение с връзването. Когато най-сетне седнах на брега на езерото, бесен и кръстосал крака, слънцето вече захождаше зад хълмовете.
— Изгубих целия ден — стенех аз, а драскотините по ръцете, хълбоците и челото ме щипеха. — Целия ден! Не мога да повярвам, че му повярвах.
Риа не продума, макар че чудесно да знаех какво си мисли. Обърнах се към нея.
— Изобщо не трябваше да идваш с мен! Поне при Арбаса щеше да си в безопасност.
Сиво-сините й очи ме огледаха преценяващо.
— Не искам да бъда в безопасност. Искам да бъда с теб. Стъпках едно от парчетата бръшлян.
— Че защо?
— Защото… искам. — Тя погледна тъжно към тъмните води. — Въпреки онова, което езерото ми каза.
— Какво ти каза?
Тя въздъхна тежко.
— Не ми се говори за това.
Спомних си собственото си видение и кимнах.
— Добре. Но още не разбирам защо искаш да останеш.
Нещо в небето привлече вниманието й и тя вдигна глава.
Последвах погледа й и видях на хоризонта два далечни силуета. Макар че едва ги различавах на фона на небето, веднага разбрах чии са — на двойка ястреби, яхнали заедно вятъра. Летяха почти като един, както се движехме двамата с Риа, когато бяхме риби.
— Не са ли прекрасни? — попита тя, като ги следваше с очи. — Ако са като ястребите в Друма, значи си имат общо гнездо, което споделят цял живот.
Веднага я разбрах. Онова, което обвързваше ястребите така, както и мен и Риа, нямаше нищо общо с бръшляна. Или с въжетата. Или с каквито и да било окови.
Обърнах се към нея.
— Риа, мисля, че най-силните връзки за невидими. Може би… най-силните връзки са тези на сърцето.
Жезълът ми се озари за втори път. Когато сиянието изчезна, видях на дръжката втори знак, отпечатан недалеч от пеперудата. Двойка ястреби, свързани от полета.
18
Светолет
Почти веднага мислите ми се върнаха на третата Песен, тази на Закрилата. Извърнах се от лъскавата тъмна повърхност на езерото към гористата долина. Прекосяването на стръмния, гъсто залесен рид щеше да бъде едва началото. Третата Песен изискваше поредното дълго пътешествие. „Закрилата е трета, при джуджетата, що спускат се в недрата.“
Към земите на джуджетата! Жителите на Финкайра, обясни ми Риа, посещавали владенията на джуджетата много рядко — и почти никога по желание. Джуджетата, макар и дружелюбни със съседите си, не били гостоприемни към натрапниците. За подземното им царство се знаело само, че се намира близо до извора на Несекващата река, по възвишенията северно от Мъгливите хълмове. Нямахме избор как да продължим към целта си. Трябваше да вървим пеша.
Въпреки че полагахме огромни усилия да покриваме колкото можем повече разстояние и вървяхме дълго след залез, прекосяването на хълмовете ни отне почти седмица. Ядяхме най-вече диви ябълки, шепи странни сърповидни ядки, вид сладка лоза, която Риа откри, и понякога яйца от гнезда на невнимателни яребици. Пътешествието ни беше тежко, въпреки че повече не се натъкнахме на живи камъни. Дори отвисоко, непрестанно кълбящите се мъгли ни обгръщаха като воали и замъгляваха зрението ни. Докато газехме през едно блато, Риа загуби обувката си в един ров, пълен с плаващи пясъци. Прекарахме по-голямата част от следобеда в търсене на офиково дърво, за да си сплете нова от кората му. Два дни по-късно прекосихме висок хлъзгав проход, покрит със сняг и лед, но извървяхме повечето път нощем, на светлината на пълната луна.
Най-сетне, раздърпани и изтощени, достигнахме възвишенията край извора. Безчет звездовидни жълти цветчета изпълваха въздуха с остър аромат. След време стигнахме до самата Несекваща река. Там се натъкнахме на два кремави еднорога, които пасяха по бреговете й. Продължихме на север, следвайки лъкатушещата река по ред широки ливади, наредени като яркозелени стъпала.
Когато стигна до края на поредната ливада, Риа спря и посочи веригата снежни планини пред нас.
— Виж, Мерлин. Отвъд онези върхове е Варигал, градът на великаните. Винаги съм искала да го видя, въпреки че сега е само руина. Арбаса ми е разказвала, че бил най-древното поселище във Финкайра.
— Жалко, че отиваме не при великаните, а при джуджетата. — Наведох се и откъснах стиска трева с пухкави връхчета. — Великаните ще почакат до петата Песен, с която Варигал има нещо общо. Ако стигнем до нея.
Продължихме да вървим след залез и от облаците се показа лъскав диск. Нащърбена от едната страна, луната вече намаляваше. Вървях все по-настойчиво, почти тичайки по тревата, защото знаех, че е изтекло повече от половината време, с което разполагах, а бях разгадал едва две от тайнствените Песни. Как въобще можех да науча следващите пет, да стигна до Отвъдния свят, да взема Еликсира и да се върна при Елън за по-малко от две седмици? Дори истински вълшебник не би могъл да се надява на успех.