На светлината на луната се покатерихме по поредния стръмен склон, залавяйки се за клоните и храстите, за да не се изтърколим надолу. Несекващата река, сега само ромонлив поток, течеше по склона към нас, а малките й вирчета и водоскоци искряха. Най-после изкачихме склона. Пред нас се простираше огромна, осветена в сребристо ливада, разделена на две от водната лента.
Бъмбълви пристъпи до мен, дрънчейки със звънчетата си.
— Не мога да продължа без почивка. И без храна. Всеки шут има нужда от сили.
Запъхтян, аз се облегнах на жезъла си.
— Тези, които те гледат, имат нужда от сили.
— Вярно е, вярно е, вярно е. — Той обърса чело с края на тежкия си плащ. — Отгоре на всичко съм на път да се сваря! Този плащ ме кара да се потя дори след залез. На горещината през деня си е направо изтезание.
Поклатих объркано глава.
— Тогава защо не го захвърлиш някъде?
— Защото може да замръзна. Да се вледеня! Може да завали сняг по всяко време. Сега, още в този миг, веднага!
С Риа развеселено се спогледахме, тя се наведе и подуши звездовидните цветя. С усмивка откъсна шепа от тях, смачка ги и ми ги подаде.
— Опитай — помоли ме тя. — Звездното цвете е храната на пътешественика. Говори се, че изгубени бродници са се хранили с тях в продължение на седмици.
Сдъвках цветята и усетих силна сладост, почти като от прегорял мед.
— Мммм. Знаеш ли на кого би се усладило това? На стария ни приятел Шим.
— Да — отвърна Риа. — Или, както би казал той: съвсем, напълно, абсолютно. — Тя подаде от цветята и на Бъмбълви, който лежеше по гръб на брега на потока. — Шим обичаше мед толкова, колкото и аз! Още преди да порасне, ядеше мед като великан. — Риа въздъхна и добави: — Дали ще го видим отново?
Клекнах и потопих присвитите си длани във водата. Когато я приближих към лицето си обаче, в нея се появи трепкащото ми отражение. Дръпнах се назад и течността плисна върху туниката ми.
— Какво видя? — Риа ме гледаше загрижено.
— Само нещо, което ми напомни колко вреда съм нанесъл.
Тя ме погледна отново, а после рече, толкова тихо, че едва я чувах от плискането на потока:
— Все още имаш сърце на вълшебник.
Ударих повърхността на водата и опръсках и двама ни.
— Де да имах сърце на момче! Риа, когато се поддам на тези… сили, на вълшебническите изкуства, върша ужасни неща! Заради мен майка ми е на прага на смъртта. Заради мен по-голямата част от Мрачните хълмове са пустош, която очаква Рита Гаур и воините му гоблини да се завърнат. Пак заради мен собствените ми очи са слепи.
Бъмбълви се подпря на лакът.
— Такова отчаяние! Дали не бих могъл да ти помогна? Позволи ми да ти кажа гатанката за…
— Не! — извиках аз и махнах с ръка. Обърнах се към Риа. — Истината е, че Домну може да е крадлива стара вещица, но е права. Аз може би съм най-голямото бедствие, сполетявало Финкайра.
Риа не продума, а само се наведе, за да отпие от потока. После вдигна глава и обърса водата от брадичката си.
— Не — обяви накрая тя. — Не мисля така. Не мога да ти обясня защо, по-скоро е като… С боровинките. Искам да кажа, Арфата наистина ти се подчиняваше за известно време. Говорещата раковина също.
— Просто открих правилната. След това тя използва собствената си сила, за да доведе майка ми.
— И прав да си, какво ще кажеш за Туата? Не би ти позволил да прочетеш Седемте песни, ако нямаше шанс да ги овладееш и да стигнеш до Отвъдния свят.
Увесих нос.
— Туата е бил велик вълшебник, истински вълшебник. И наистина ми каза, че някой ден и аз мога да стана такъв. Ала дори вълшебниците грешат! Не, ще стигна до Отвъдния свят, само когато умра. А дотогава и майка ми ще е мъртва.
Тя хвана мокрия ми показалец със своя.
— А и пророчеството остава, Мерлин. Само дете с човешка кръв може да победи Рита Гаур и слугите му.
Обърнах се и огледах обширната поляна край потока. Макар че част от тревата блещукаше на лунната светлина, сенките надделяваха. Знаех, че някъде там е царството на джуджетата. Още по-нататък пък бе светът на духовете, пазен от людоеда Балор.
Отдръпнах ръката си.
— Риа, това пророчество не струва повече от човека, за когото се отнася. Освен това искам просто да спася майка си, не да се боря срещу воините на Рита Гаур. — Взех едно камъче и го хвърлих в сребристия поток. — И се съмнявам, че ще успея да сторя дори това.