— Ах, отчаяние — напевно поде Бъмбълви с лице, потънало в сенки като поляната. — Най-после съзираш мъдростта в онова, което ти повтарям от самото начало.
Наежих се.
— Нито една твоя дума не прилича на мъдрост.
— Моля те, не се обиждай. Само отбелязвам, че ти остава само едно. Да се откажеш.
Бузите ми пламнаха. Грабнах жезъла си и скокнах на крака.
— Това, жалко подобие на шут такова, няма да сторя! Може със сигурност да съм обречен, но няма да се проваля от страх. Майка ми заслужава повече. — Погледнах към огряната от луната поляна и казах на Риа: — Ако искаш, ела с мен. Владенията на джуджетата не може да са далеч оттук.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Да, но ще е глупаво да го търсим сега. Трябва да си починем няколко часа. А и, Мерлин, тази поляна… пълна е с опасности. Усещам го. Пък и тунелите на джуджетата са скрити в земята, може би с магия. Дори денем ще ни е трудно да ги открием.
— Просто се откажи — подкани ме отново Бъмбълви, посягайки за още една шепа звездни цветя.
— Никога. — Завъртях се на жезъла си и понечих да продължа напред.
— Мерлин, недей! — Риа протегна ръце към мен. — Не му обръщай внимание. Да изчакаме да се съмне. Лесно може да се изгубиш.
Ако можех да бълвам огън, в този миг щях да го направя.
— Ти чакай да се съмне! Мога да се грижа за себе си.
Поех през поляната, а високите треви ме шибаха през туниката. Лунните лъчи оставяха сребристи драскотини по земята, ала тя си оставаше удавена в сенки. На няколко крачки пред себе си забелязах необичайно тъмен участък. Наблизо нямаше нито скала, нито дърво, което да хвърля сянка и аз осъзнах, че това може да е тунел или дупка. Не бях толкова глупав, та да стъпя в подобно нещо и свърнах вляво.
Ненадейно земята под краката ми поддаде и аз пропаднах. Преди да успея да извикам, ме погълна пълен мрак.
Когато се опомних, се намерих свит на топка и покрит с тежко одеяло, което миришеше силно на дим. Някакво създание ме носеше, без да спира да сумти, но нямах представа що за твар е, нито накъде ме води. Ръцете и краката ми бяха вързани, а устата ми — запушена с парче плат. С изключение на приглушеното сумтене чувах само собственото си дишане. Блъскаха ме и ме подмятаха като чувал с картофи и аз се чувствах все по-замаян. Изтезанието ми сякаш продължи часове наред.
Най-носле рязко спряхме и ме оставиха на под от гладък, твърд камък. Лежах там с лице към земята, а главата ми се въртеше. Някой свали одеялото от мен и с големи усилия се претърколих по гръб.
Група джуджета, всяко на половината на моя ръст, ме наблюдаваха с очи, по-червени от пламъци. Повечето имаха рошави бради, а на кръста на всяко от тях висяха украсени със скъпоценни камъни ками. Застанали под ред припукващи факли, те ми се сториха неподвижни като каменните стени наоколо. Едно от тях, в чиято брада видях сиви кичури, поизправи сковано гръб и отгатнах, че е бил сред носачите.
— Прережете му вървите — изкомандва рязък глас.
Няколко чифта силни ръце незабавно ме преобърнаха по корем и прерязаха въжетата, а някой извади парцала от устата ми. Докато раздвижвах китките и езика си, с мъка успях да седна.
Забелязах жезъла си на пода и посегнах към него, но едно джудже вдигна тежкия си ботуш и настъпи дланта ми. Извиках от болка и гласът ми проехтя между стените.
— Не бързай.
Това беше същият рязък глас, но този път открих откъде идва. На трон от нефрит седеше набито женско джудже, а престолът му бе инкрустиран с редове от скъпоценни камъни. Беше поставен на платформа над пода, а владетелката имаше чорлава рижа коса, бледа кожа и обеци от раковини, които подрънкваха при всяко помръдване. Носът й ми се стори почти толкова голям, колкото този на Шим, преди да стане великан. Носеше черна роба, покрита с руни и геометрични форми, избродирани със златни конци, както и заострена шапка. В едната си ръка държеше жезъл, дълъг почти колкото мен.
Понечих да се изправя, но жената вдигна свободната си ръка.
— Не се изправяй! Трябва да си по-нисък от мен. И не посягай отново към жезъла си.
Наведе се към мен и обеците й издрънчаха.
— Жезълът е нещо опасно, знаеш това. Дори в ръцете на начинаещ като теб, Мерлин.
Поех си рязко дъх.
— Откъде знаеш името ми?
Тя се почеса по големия нос.
— Никой не знае името ти. Дори ти самият, видно е.
— Нарече ме Мерлин.