— Да — рече тя, засмя се и така изсумтя, че факлите сякаш се разгоряха по-силно. — А ти може да ме наричаш Урналда. Нито едно от двете не е истинско име.
Объркан, аз свъсих вежди и опитах отново:
— Откъде знаеш как да ме наричаш?
— А — кимна владетелката и белите раковини отново изтракаха. — Това е по-добър въпрос. — Тя вдигна пръст и опипа едната си обеца. — Раковините ми казаха. Както една друга раковина ти е казала някои неща, само че ти си бил прекалено твърдоглав, за да се вслушаш.
Размърдах се на пода.
— Не стига това, ами си и натрапник — продължи Урналда и размаха ръце, а сенките им заподскачаха по стените. — А аз толкова ненавиждам натрапниците!
При тези думи няколко от джуджетата посегнаха към камите си, а едно от тях, което имаше белег на челото, се изсмя силно и звукът отекна из помещението.
Поглаждайки жезъла си, Урналда ме наблюдава известно време, преди да продума отново.
— И въпреки това може да реша да ти помогна.
— Наистина ли? — Хвърлих поглед към джуджетата, които простенаха разочаровани. След това си спомних преживяването с Измамника от езерото и ме обзе ненадейно подозрение. — И защо ще искаш да ми помагаш?
Тя изсумтя.
— Защото един ден, ако имаш успех, може да носиш шапка като моята.
Без да разбирам за какво говори, аз огледах по-отблизо островърхата й шапка. Връхчето й се бе килнало на една страна, а по-надолу бяха пробити десетки дупчици, от които стърчеше косата на Урналда. С изключение на избродираните руни — които щяха да бъдат по-впечатляващи, ако бяха планети и звезди, — това беше най-абсурдната шапка, която някога бях виждал. Защо ще искам такава?
Урналда присви очи, сякаш бе прочела мислите ми и изрече с глас, още по-дълбок от досегашния:
— Това е шапката на чародей.
Трепнах.
— Не исках да те обидя.
— Това е лъжа.
— Добре тогава. Съжалявам, че те обидих.
— Това е истина.
— Моля те, ще ми помогнеш ли?
Урналда почука с пръст по жезъла си, преди накрая да каже единствено:
— Да.
Едно чернобрадо джудже, застанало до трона й, гневно измърмори нещо. Тя веднага се обърна към него и вдигна ръка, сякаш за да го удари и то се скова. Владетелката бавно свали ръка, а брадата окапа от лицето на провинилия се. Той изписка и скри в шепи оголелите си бузи. Междувременно останалите викаха подигравателно и се смееха с пълно гърло, сочейки към купчината косми на пода.
— Тишина! — Урналда гневно тръсна глава. — Това ще те научи да не оспорваш решенията ми.
После тя се обърна към мен.
— Ще ти помогна, защото може да надделееш над съдбата и да оцелееш. Може би дори ще станеш чародей. — Тя лукаво примижа срещу мен. — И ако сега ти помогна, някой ден може ти да ми помогнеш.
— Ще ти помогна. Обещавам.
Факлите припукваха, а пламъците им се поклащаха, като караха скалите да потрепват пред погледа ми. Урналда се приведе към мен, а сянката на изсечената стена зад гърба й порасна.
— Обещанията са сериозни неща.
— Знам — сериозно я погледнах аз. — Ако ми помогнеш да открия същността на Закрилата, няма да забравя моето.
Урналда щракна с пръсти.
— Донесете ми светолет. И камък, с чук и длето.
Все още предпазлив, аз попитах:
— Какво е светолет?
— Тихо.
В пещерата се чуваше само съскането на факлите. Няколко минути никой не помръдна, после по пода затрополиха тежки стъпки и две джуджета приближиха трона. Едно от тях се бе прегърбило под тежестта на огромен черен камък, груб като стените — сигурно тежеше два пъти повече от носача си. Урналда кимна и джуджето го пусна.
Второто джудже носеше чука и длетото, както и някакъв малък светещ предмет. Приличаше на обърната чаша от прозрачен кристал, която то държеше с ръба надолу, а в кристала просветваше нещо. Урналда отново кимна и джуджето постави инструментите до камъка. После внимателно сложи на пода и чашата, като бързо отдръпна ръка изпод нея, за да не избяга онова, което бе затворено там.
Владетелката се позасмя и факлите се разгоряха по-силно.
— В тази кристална клетка има светолет, едно от най-редките създания във Финкайра. — Тя криво ми се усмихна, изражението й не ми се нравеше. — Следващата ти Песен е Закрилата, нали? За да научиш това, от което се нуждаеш, трябва да откриеш най-добрия начин да го защитиш.
Погледнах чука и длетото и преглътнах с мъка.
— Искаш да кажеш… да изсека клетка от този камък?
Тя замислено се почеса по носа.
— Ако това е най-добрият начин да защитиш крехкото създание, това трябва да сториш.