— Но това може да ми отнеме дни. Седмици!
— На джуджетата им отне много години да издълбаят тунелите и залите на нашето царство.
— Нямам толкова време.
— Тишина! — Тя посочи с жезъла си една дупка в тавана, от която се процеждаше блед светлик. — Този тунел, както онзи, в който падна ти, ни дава и светлина, и въздух. Стотици са, гладки като пода, на който седиш, и всеки от тях е скрит с вълшебство. Затова джуджетата са толкова добре защитени. Затова дойде тук, за да научиш същността на Песента.
— Сигурна ли си, че няма друг начин?
Обеците се разклатиха.
— Няма друг начин сам да научиш урока. Задачата ти е да опазиш малкото създание от вреда. Започвай.
Урналда излезе от помещението заедно с придружителите си. Известно време наблюдавах факлите по стените, които караха сянката на трона да расте и да се смалява. Също като стените, тронът бе изсечен от скала. От същата скала, от която през вековете джуджетата бяха изсекли цялото си царство.
Сега бе мой ред.
19
Закрила
Чукът и длетото студено блестяха на колебливата светлина на факлите. Взех инструментите, станах и приближих камъка, който стигаше почти до кръста ми. Вдигнах чука и нанесох първия удар. Дланта, ръката и гръдният ми кош се разтресоха. Преди звънът да утихне, ударих отново. И отново.
Докато работех, времето минаваше, ала не по обичайния начин. В подземната тронна зала на Урналда единствените признаци дали е ден, или нощ идваха от тунела отгоре. Нощем кръглият отвор блещукаше със сребристия блясък на луната, а денем ярко грееше на светлината на слънцето.
Това обаче нямаше значение за мен. Факлите по стените непрестанно пукаха, а аз непрестанно удрях — върху длетото, върху камъка, а понякога и върху клетия си палец. Чукът кънтеше, следвайки ритъма на дишането ми. Във въздуха хвърчаха късчета скала, които понякога ме удряха в лицето. Аз обаче продължавах непоколебимо, спирайки само за да хапвам от гъстата каша, която джуджетата ми оставяха, както и за да дремя на одеялото.
Във всеки един момент ме охраняваха три брадати джуджета. Едното бдеше със скръстени ръце над жезъла ми. Освен камата му, от полата му стърчеше и двуостра секира. Другите двама пазачи държаха високи копия с остриета от кървавочервен камък и се намираха от двете страни на изхода. Израженията им бяха еднакво мрачни, а влезеше ли Урналда, ставаха още по-мрачни.
Тя седеше на трона сякаш с часове и само ме наблюдаваше. Изглеждаше потънала в мисли, макар чукът да не спираше да трещи в изранените ми ръце. Може би тя се опитваше да проникне в най-съкровените ми мисли. Не знаех и не ме интересуваше. Знаех само, че няма да се откажа, както ми предлагаше Бъмбълви. Всеки път, щом се сетех за думите му или за бедата, в която бе майка ми, от камъка се посипваха искри. Все по-ясно осъзнавах колко малко време ми остава… и колко слаб каменоделец съм.
Докато работех, сиянието на светолета пулсираше по повърхността на черния камък. Малко по малко от него се отлюспваха парче след парче и след време бях направил плитък жлеб. Ако палецът и агонизиращите ми ръце можеха да издържат, щях да го направя достатъчно дълбок, за да покрия с него светолета. Не знаех колко още време би ми отнело това — съдейки по светлината от тунела, прецених, че вече са минали два дни и две нощи.
През цялото време чувах последните думи на Урналда при първата ни среща: „Задачата ти е да опазиш малкото създание от вреда.“ В някои моменти се чудех дали в тази заповед не се крие решението на проблема ми. Дали имаше друг начин да опазя светолета? Може би пропусках нещо?
Не, рекох си аз, не може да бъде. Самата Урналда беше споменала как каменните тунели пазят джуджетата. Камъкът не траеше вечно, но бе по-силен от всичко останало. Посланието беше ясно — трябваше да извая клетка от камък, както джуджетата — своето подземно царство. Нямах избор.
Ала докато блъсках и човърках по скалата, опитвайки се да уголемя цепнатините в нея, ми се щеше да има по-лесен начин. Както когато използвах Душегубеца в битката за Крепостта под покрова! Не с ръце, а с някакви скрити сили на ума си, за да полети той срещу враговете ми. В онзи миг, без да знам точно как, бях използвал силата на Скока — точно като Великата Елуса, която ни изпрати в изоставените земи на дървехората. Дали не можех да използвам тази сила отново? Да накарам чука и длетото да работят сами и да пожаля гърба, ръцете и палеца си?
— Не бъди глупак, Мерлин.
Вдигнах лице към Урналда.
— Какво искаш да кажеш?
— Да не бъдеш глупак! Ако наистина си накарал Душегубеца да полети към теб, повелята е дошла не от теб, а от другаде. Този меч е сред Съкровищата на Финкайра и притежава свои собствени сили. — Магьосницата се приведе напред на нефритения си трон. — Не ти си контролирал меча, а той теб.