Пуснах чука.
— Как можа да го кажеш? Аз бях! Аз използвах меча. Със собствената си сила. Точно както…
Урналда се подсмихна подигравателно.
— Довърши си изречението.
Гласът ми се превърна в шепот.
— Точно както използвах Цъфтящата арфа.
— Точно така. — Тя ме огледа от глава до пети, почесвайки се по носа. — Бавно се учиш, но може и да има надежда за теб.
— Като че ли говориш за нещо повече от уменията ми с камъка.
Тя изпухтя и намести шапката си.
— Разбира се. Говоря за умението ти да Прозираш. Нищо чудно, че от Седемте песни тази те плаши най-много.
Пребледнях. Преди да успея да продумам, тя обяви:
— И с камъка се учиш бавно. Няма да излезе джудже от теб! Затова се съмнявам, че пророчеството ще се сбъдне.
— Какво пророчество?
— Че някой ден ще съградиш отново един каменен кръг, велик колкото Естонахендж.
Запелтечих:
— Аз? Да издигна отново нещо с тези размери? Как не! По-вероятно е да преместя Естонахендж оттук до Гуинед камък по камък.
Червените й очи странно блестяха.
— О, предречено е, че и това ще сториш. Не до Гуинед, а до съседна земя на име Логрес, или Грамарай. Но това пророчество е още по-малко вероятно от другото.
— Достатъчно — рекох аз. Духнах в дланта си, покрита с пришки и посегнах отново към чука. — Сега трябва да се връщам към истинската си работа. Да издълбая каменна клетка, както ми нареди.
— Това е лъжа.
Застинах с вдигнат чук.
— Лъжа? Защо?
По стените пробягваха сенки. Обеците на Урналда издрънчаха.
— Наредих ти, Мерлин, ала не това.
— Даде ми този камък.
— Това е вярно.
— Каза ми да опазя светолета.
— И това е вярно.
— А това значи да извая нещо по-силно от кристалната чаша.
— Ти реши така, не аз.
Бавно и колебливо свалих чука, оставих го на земята заедно с длетото и доближих кристала. Създанието вътре трепкаше като пламъче.
— Може ли да те попитам нещо, Урналда? За светолета?
— Питай.
Наблюдавах светлинката.
— Каза, че той е едно от най-редките създания във Финкайра. Как… оцелява? Как се пази самичък?
Лицето на Урналда, огряно от факлите, се изкриви от странната й усмивка.
— Пази се, като броди на слънчева светлина, където никой не може да го види. А нощем танцува там, където се срещат лунните лъчи и водата.
— С други думи… пази се, като е свободен.
Раковините на Урналда иззвънтяха, ала тя не продума.
Посегнах към кристалната чаша, разперих пръсти над нея и усетих топлината на създанието вътре. Ненадейно обърнах чашата.
Ярка точица от светлина, не по-голяма от ябълкова семка, се понесе към тавана на пещерата. Докато преминаваше покрай мен, дочух само слабо бръмчене. Светолетът бързо се издигна, влезе в тунела, водещ към повърхността, и изчезна.
Урналда удари с юмрук по страничната облегалка на трона. Двете джуджета на входа насочиха копията си към мен. Тя отново удари с юмрук.
— Кажи ми защо го направи.
Поех си уплашено дъх.
— Защото клетката от камък все някога ще се разпадне. Най-добрият начин да опазиш нещо е да го освободиш.
В този миг от жезъла ми изригна син пламък. Джуджето до мен извика и подскочи високо във въздуха. В този миг видях новият отпечатък на жезъла си. Беше пукнат камък.
20
Реки, хладни и топли
Докато открия останалите до извора на Несекващата река, бяха минали три дни. Намираха се недалеч от мястото, където ги бях оставил.
Тревите, преливащи в различни нюанси на зеленото, се вееха на лекия ветрец. Щом ме видя, Риа дотича да ме посрещне. Успокои се, щом видя третия отпечатък на жезъла и докосна ръката ми.
— Така се тревожех, Мерлин.
Гърлото ми се стегна.
— И с право, боя се. Предупреди ме, че може да се изгубя и като че ли така се получи.
— Но намери обратния път.
— Да — отвърнах аз. — Но толкова се забавих! Остават ни само десет дни.
Бъмбълви се присъедини към нас, като почти се спъна в плаща си, докато прескачаше потока. Макар че бе намръщен както обикновено, изглеждаше наистина облекчен. Хвана ме за ръката и я разтърси енергично, а камбанките му се раздрънчаха пред лицето ми. Усетих, че пак ще се опита да ми разкаже прочутата си гатанка, затова се обърнах и бързо се отдалечих, а те с Риа ме последваха. Не след дълго вече се бяхме отдалечили от владенията на джуджетата, но ни оставаше още много път.