Четвъртата Песен, Именувано, имаше нещо общо със Слантос, мистериозен народ, който живееше в североизточния край на Финкайра. Нямаше да се наложи да пресичаме други затрупани със сняг проходи, но трябваше прекосим целите Покварени земи. Само това щеше да ни отнеме няколко дни. После трябваше да намерим път покрай Каньона на орлите, а и покрай северните части на Мрачните хълмове. Макар да знаех, че всяко едно от тези места крие опасности, най-много ме смущаваше мисълта за тях.
За да прекосим равнината, ставахме всеки ден на зазоряване, когато първите сутрешни птици и последните нощни жаби запяваха в хор. Спирахме от време на време, за да събираме боровинки или грудки, а веднъж, благодарение на познанията на Риа за езика на пчелите, ядохме дори медена пита. Риа знаеше и къде можем да намерим вода и ни водеше към скрити извори и тихи вирчета. Като че ли четеше тайните на земята тъй лесно, както разчиташе и моите собствени. Луната ни осигуряваше достатъчно светлина, за да вървим нощем — така и сторихме. Ала и луната бързо чезнеше.
Накрая, след три дълги дни, достигнахме до края на Каньона на орлите. Седнахме на каменистия ръб и зареяхме погледи към широките ивици червено-кафяво, охра и розово по отвесните скали. От отсрещната страна искряха бели островърхи възвишения, а далеч под нас в подножието на скалите криволичеше плитка река.
Колкото и да бях изморен, не можех да не почувствам прилив на сила, когато си спомних за зова на орела, с който бе започнал Великият съвет на Финкайра. Де да можех да летя като орел! Щях да се понеса над разноцветния каньон, бърз като вятъра. Както бях направил върху гърба на Беля, сякаш преди векове.
Само че не бях нито орел, нито ястреб. Трябваше да се спусна в каньона пеша, също като Риа и Бъмбълви, и да намеря път към отсрещната страна. Проследих с поглед очертанията на скалите — поне се намирахме достатъчно на север, за да можем да преминем. По на юг скалите се издигаха толкова високо, че превръщаха клисурата в зееща пропаст, преминаваща право през Мрачните хълмове.
Риа, която стъпваше най-уверено от трима ни, ни поведе и скоро откри няколко издатини в скалните стени. Следвахме всяка от тях до мястото, където можехме безопасно да скочим на тази под нея и така постепенно се придвижвахме надолу в каньона. Понякога се плъзгахме по гръб, а понякога под краката ни поднасяха трошливи късове скала. Накрая, плувнали в пот, стигнахме до дъното.
Реката, макар и разкаляна, бе много хладна и Бъмбълви, изнемогващ от горещина, се хвърли в нея. С Риа го последвахме, като клекнахме и потопихме ръце и глави във водата. Не можех да съм сигурен, но ми се стори, че дочух в далечината писък на орел.
Освежени, ние започнахме да се катерим към отсрещния връх. Не след дълго трябваше да си помагам и с двете ръце и препасах жезъла на колана си. Когато склонът стана по-стръмен, Бъмбълви замърмори още по-недоволно, но се стараеше да не изостава и се движеше точно под Риа, захващайки се с ръце и крака за местата, освободени от нея.
След като изкачихме една особено стръмна скала, раменете ми бяха изнемощели от усилието. Приведох се назад, доколкото смеех, без да рискувам хватката ми да се изплъзне. Надявах се да зърна върха на каньона, но видях само още разноцветни слоеве скали. Под мен калната река вече приличаше на тънка вадичка. Потреперих и се хванах още по-здраво. Колкото и да не ми се щеше да се катеря по скалите, още по-малко ми се щеше да падна.
Вляво, малко по-нагоре от мен, Риа ненадейно извика:
— Виж! Шар! На онази розова скала.
Като внимавах да не загубя равновесие, аз се обърнах и видях светлокафяво, подобно на котка животно, което се печеше на слънце, свито на топка, и тихо мъркаше. За разлика от котките обаче имаше заострена муцуна с меки мустачки и две тънки като на насекомо крила, свити на гърба, които пърхаха с всяко измъркване.
— Не е ли прекрасен? — попита Риа, стиснала каменната стена. — Шаровете се срещат само на подобни места. Само веднъж преди съм виждала един, но много по-отдалеч. Много лесно се смущават.
Чувайки гласа й, шарът отвори очи и застана нащрек, втренчен в нея. После като че ли се отпусна и продължи да мърка. Риа бавно сложи крак в нова вдлъбнатина и протегна едната си ръка към животното.
— Внимавай — предупредих я.
— Шшт, ще го стреснеш.
Шарът се понамести и постави пухкавите си лапи на скалата, сякаш се готвеше да се изправи. Всяка от тях имаше по четири пръста. Когато ръката на Риа се доближи до муцуната му, шарът замърка още по-силно.