Едва тогава забелязах нещо странно. Отначало не можех да реша какво е, но лапите му изглеждаха някак… необичайно. Внезапно разбрах. Бяха ципести като патешки крака. Защо създание, което живее на скалите, ще има ципести лапи? Ненадейно осъзнах причината.
— Риа, недей! Това е дух-двойник!
Още преди да довърша, шарът започна да се преобразява. За броени мигове крилете му се изпариха, сините очи почервеняха, козината се превърна в люспи, а котешкото тяло — в това на влечуго, а чудовището със съскане се отърси от ронлив слой кожа. Всичко това се случи, преди да успея да примигна три пъти. Риа ме чу и успя да се наведе точно преди той да се хвърли към нея с широко отворени челюсти и извадени нокти. Надавайки яростен писък, нападателят прелетя над главата й и падна в каньона.
Макар че челюстите му я пропуснаха, опашката на чудовището шибна Риа през лицето. Извадена от равновесие, тя загуби и опората под краката си и за миг увисна на една ръка, като се люшна ужасяващо. Тогава камъкът под пръстите й се откъсна и тя падна право върху Бъмбълви.
Впил пръсти до бяло в скалата, шутът изкрещя, но някак успя да се задържи и спря падането на Риа. Тя висеше с главата надолу на гърба му, опитвайки се да се изправи.
— Дръж се, Бъмбълви! — извиках аз отгоре.
— Старая се — изстена той, — макар че това никога не е било достатъчно.
Ненадейно камъкът под пръстите му се разпадна на късчета, които затрополиха по скалата. Двамата изкрещяха в един глас и се плъзнаха надолу, бясно размахали ръце и крака, ала за щастие се приземиха на една тясна издатина и останаха там, високо над дъното на каньона.
Заслизах надолу като тромав паяк, а жезълът се поклащаше на колана ми. Под мен Риа и Бъмбълви стенеха болезнено. Шапката на шута лежеше до него, покрита с червен прах. Риа се опита да се изправи, но отново падна. Дясната й ръка като че ли беше пострадала.
Стъпка по стъпка, най-после стигнах до тях и когато й помогнах да седне, тя изхълца от болка — бях докоснал изкривената й ръка. С изпълнени с болка очи, Риа каза:
— Предупреди ме… точно навреме.
— Ще ми се да беше няколко секунди по-рано. — Внезапен повей ни поръси с прах. Когато утихна, извадих малко стрити билки от торбата си и ги втрих в раната на бузата й.
— Откъде разбра, че е дух-двойник?
— По ципестите крака. Помниш ли, когато открихме птицата алеа в гората? Тогава ти ми каза, че у всеки звяр има нещо необичайно. — Посочих към себе си. — Както е и с хората, предполагам.
Риа се опита да повдигне ръка и трепна от болка.
— Повечето хора не са толкова опасни.
Внимателно се придвижих по издатината, заобиколих Риа и се вгледах по-внимателно в ранената й ръка.
— Изглежда счупена.
— Хайде да не мислим за горкия Бъмбълви — изскимтя шутът. — Той не направи нищо полезно. Нищичко.
Въпреки болката, Риа се усмихна.
— Бъмбълви, беше чудесен. Ако ръката ми не беше почти откачена, щях да те прегърна.
Макар и само за миг, той спря да стене и да мрънка и почти забележимо се изчерви. После видя ръката й и се намръщи, както само той умееше.
— Доста зле изглежда. Ще останеш саката цял живот. Никога вече няма да можеш да ядеш или да спиш.
— Не мисля така.
Аз внимателно поставих ръката на Риа в скута си й я заопипвах, за да открия къде е счупването.
Тя трепна от болка.
— Какво можеш да направиш? Няма какво да — ох, боли! — използваш за превръзка. А без две — ох! — ръце аз няма да мога да се изкатеря догоре.
— Няма да можеш — повтори Бъмбълви.
Тръснах глава и от косата ми се посипаха камъчета.
— Няма нищо невъзможно.
— Бъмбълви е прав — възрази Риа. — Не можеш да излекуваш това. Ох! Дори торбата с билките… не може да помогне. Мерлин, трябва да ме оставиш. Да продължиш… без мен.
Стиснах зъби.
— Никога! Вече знам какво представлява Обвързването. Заедно сме, като онези ястреби в небето.
В очите й припламна слаба светлина.
— Но как? Не мога да се изкатеря… без ръка.
Раздвижих рамене и си поех дълбоко дъх.
— Надявам се да излекувам ръката ти.
— Не ставай глупав — каза Бъмбълви и се примъкна по-близо. — Ще ти трябва шина. Носилка. И армия целители. Невъзможно е, казвам ти.
Напипах счупеното място и леко поставих длани върху него. Макар че това нямаше значение за втория ми взор, аз затворих очи и се съсредоточих. С цялата си воля си представих светлина, топла и лековита, която се надига в гърдите ми. Когато тя стигна до сърцето ми и преля, й позволих да премине по ръцете, стигайки до пръстите ми. Като невидима река от топлина, светлината премина от мен в Риа.