— А… — възкликна тя. — Така е хубаво. Какво правиш?
— Каквото ме посъветва навремето един мъдър мой приятел.
Слушам езика на раната.
Тя се усмихна и се подиря на скалистата стена.
— Не се заблуждавай — предупреди ме Бъмбълви. — Ако сега ти е добре, това е само защото после ще стане десет пъти по-зле.
— Не ме интересува, дърти досаднико! Вече усещам, че е по-силна — каза Риа и понечи да я вдигне.
— Недей — наредих аз. — Още не.
Докато топлата светлина продължаваше да се излива от върховете на пръстите ми, аз се фокусирах върху костите и мускулите под кожата. Опитах се да доловя всяка фибра тъкан с ума си. Докосвах ги нежно и внимателно, като ги склонявах отново да са здрави и цели. След известно време отместих ръце.
Риа вдигна ръка, размърда пръсти… а после ме прегърна със силата на мечка.
— Как направи това? — попита тя, когато ме пусна.
— Наистина не знам — рекох аз и почуках по върха на жезъла си. — Но ми се струва, че беше някой куплет от Песента на Обвързването.
— Наистина си открил същността на тази Песен. Майка ти, лечителката, щеше да се гордее с теб.
Думите й ме отрезвиха.
— Хайде! Остава ни по-малко от седмица. Искам да стигнем до Слантос утре сутринта.
21
Писъкът
Докато стигнем обратно до върха на каньона, слънцето вече беше залязло. По отвесните скали се събираха сенки, а надвисналите над нас Мрачните хълмове изглеждаха още по-мрачни. Докато се взирах във възвишенията, наблизо проехтя самотният зов на орел и отново ми напомни за Великия съвет на Финкайра. Напомни ми и как тези хълмове щяха вече да са излекувани, ако бях спазил обещанието си.
Тримата крачехме в дълбокия здрач. Плоските камъни под краката ни бързо се превърнаха в сухата, ронлива почва, по която разпознах Мрачните хълмове. С изключение на шумолящите листа по излинелите дървета, чувахме само как хрущят стъпките ни, как дрънчат звънчетата на Бъмбълви и как жезълът ми ритмично потупва по земята.
Мракът ни притискаше отвсякъде. Знаех, че смелите животни, завърнали се тук, след като се срина Крепостта под покрова, са си намерили безопасно място за след залез-слънце. Защото точно сега воините-таласъми, духовете-двойници и другите създания, които се спотайваха под повърхността, напираха да се покажат. Потреперих, спомняйки си как едно от тях бе посмяло да се покаже посред бял ден. Риа, както винаги доловила чувствата ми, леко стисна ръката ми.
Докато продължавахме да се изкачваме по Мрачните хълмове, падна нощта и разкривените клони затракаха като кости на вятъра. Трудно се придържахме на североизток, защото облаците скриваха повечето звезди и остатъка от луната. Дори Риа вървеше по-бавно. Макар че не се оплакваше шумно, Бъмбълви мърмореше все по-уплашено, а уморените ми крака често се препъваха в камъни и мъртви корени. По-вероятно беше да се загубим, отколкото да ни нападнат.
Когато Риа най-сетне посочи към едно тясно дере, издълбано в склона — само то бе останало от някогашния буен поток, — аз се съгласих, че ще е най-добре да си починем преди изгрева. Няколко минути по-късно вече лежахме на коравата пръст. Риа си намери една обла скала за възглавница, а Бъмбълви се сви на топка и заяви:
— Мога да проспя и изригващ вулкан.
Възможните опасности ме караха да си отварям очите, но скоро и аз задрямах.
Внезапно отекна писък и аз седнах, напълно буден. Същото стори и Риа. И двамата затаихме дъх и се заслушахме, но доловихме само хъркането на Бъмбълви. От луната виждахме само слабо сияние зад облаците, а светлината й едва докосваше околните хълмове.
Писъкът се повтори, увисвайки във въздуха — израз на неподправен ужас. Риа се опита да ме спре, но аз грабнах жезъла и се запрепъвах вън от дерето. Тя ме последва и двамата се изкачихме на мрачния склон. Претърсвайки сенките, аз напрегнах втория си взор, доколкото можах, за да доловя някакво движение. Нищо не помръдваше, нито дори щурец.
Ненадейно забелязах едър силует да пресича скалите под нас. Дори да не бях видял заострения шлем, веднага щях да разбера какво е — воин-таласъм. На рамото му се мяташе малко създание, чийто живот скоро щеше да свърши.
Без да се замислям, аз хукнах по склона. Таласъмът се завъртя, захвърли плячката си и с невероятна скорост извади меча си. Докато го вдигаше над главата си, очи те му се присвиха от ярост.
Нямах оръжие, с изключение на жезъла ми, затова се засилих и се хвърлих право към него. Рамото ми се заби в бронирания му гръден кош, той залитна и двамата се затъркаляхме по склона.