Най-сетне спрях, напълно замаян. Воинът обаче се беше изправил, извисяваше се над мен и ръмжеше, а трипръстата му ръка все още стискаше меча. Когато луната се измъкна иззад облаците, острието проблесна и когато таласъмът го стовари напред, аз се претърколих встрани и направих един стар корен на парчета. Воинът отново изръмжа и пак вдигна меча.
Опитах се да стана, но се препънах в една закривена пръчка. Жезълът ми! Отчаяно го вдигнах пред лицето си, знаейки, че почти няма да омекоти или забави удара, но не можех да сторя нищо повече.
Когато острието попадна върху дървото, склонът се разтърси от ненадейна експлозия. Високо в небето изригна стълб от синя светлина. Заедно с него политна и мечът на воина-таласъм, като клон, подет от мощен вятър. Той изрева от агония, препъна се и падна. Изхъхри веднъж, опита се да стане и пак падна, неподвижен като камък.
Риа изтича до мен.
— Мерлин! Ранен ли си?
— Не. — Потърках жезъла си и усетих плитката вдлъбнатина, където бе ударил мечът. — Благодарение на този жезъл. И онова, което е вложил в него Туата.
Риа приклекна.
— Мисля, че не е било само заради жезъла, а и благодарение на теб.
Поклатих глава, като внимателно наблюдавах неподвижния воин.
— Хайде, Риа. Знаеш, че не е така.
— Знам, че е — простичко ми отвърна тя. — И мисля, че го отричаш, защото искаш да е вярно.
Изумен се вгледах в нея.
— Четеш ме, както аз чета руните по стените на Арбаса.
Тя се засмя като звънче и рече:
— И все пак не мога да разбера някои неща. Защо например, вместо да се скриеш от таласъма, ти го нападна.
Преди да успея да отговоря, зад нас някой продума със слаб гласец:
— Сигурно си магически.
Риа и аз се обърнахме и видяхме нисичко, кръглолико момче, което клечеше на земята. Не беше на повече от пет години. Веднага разбрах, че именно то ни е събудило с писъка си. Очите му, светнали като две малки луни, бяха пълни със страхопочитание.
Хвърлих поглед към Риа.
— Ето заради това. — Обърнах се към момчето и му направих знак да приближи. — Ела, няма да те нараня.
Малкият бавно се изправи, направи една-две колебливи крачки и спря.
— Ти добър магически ли си, или лош?
Риа сподави смеха си и прегърна момченцето.
— Той е много добър магически. Освен когато е много лош.
Аз изсумтях, уж обиден, а детето се намръщи, объркано. Освободи се от ръцете на Риа и пое назад по склона.
— Не я слушай. Аз съм враг на воините-таласъми, точно като теб. — Подпрях се на жезъла си и се изправих. — Казвам се Мерлин, а това е Риа. Тя идва от леса Друма. Сега ни кажи ти кой си.
Момчето ме огледа и потупа замислено бузата си.
— Сигурно си добър магически, за да убиеш таласъма само с жезъла си. — То си пое дъх. — Аз съм Галви и цял живот съм живял в един и същи град.
Наклоних глава.
— Единственото поселище наблизо е…
— … Слантос — довърши мъникът.
Сърцето ми запрепуска, а Галви засрамено отмести поглед.
— Не исках да остана извън портите до тъмно. Наистина! Само дето катеричките играеха и аз ги последвах и после видях колко е тъмно и… — Той погледна ядно разкривената фигура на воина. — Искаше да ме нарани.
Пристъпих до момченцето.
— Сега вече няма.
То вдигна глава към мен.
— Мисля, че наистина си добър магически.
22
Хляб амброзия
Когато се върнахме в дерето, Бъмбълви още хъркаше. Макар огнената експлозия да не беше вулкан, той бе изпълнил заканата си да не се буди от нищо. Двамата с Риа внимателно завихме Галви — беше толкова уморен, че не можеше да стои прав, — с крайчеца на плаща на шута. После, също изтощени, се изтегнахме до тях на земята. Стиснал жезъла си, аз скоро заспах.
Не след дълго пръстите на зората погъделичкаха лицето ми. Отворих очи и видях как Бъмбълви прави всичко по силите си, за да впечатли Галви с шутовските си умения. Изражението на момчето ми подсказа, че не жъне особени успехи.
— Затова — обясняваше вечно смръщеният Бъмбълви, — ме наричат Бъмбълви Веселяка.
Галви го гледаше почти разплакан.
— Нека ти покажа още един от номерата си. — Бълмбълви тръсна енергично глава, от което звънчетата му задрънчаха, и се загърна с плаща си. — Ще ти кажа прочутата си гатанка за камбанките.
Риа, която също гледаше, понечи да възрази, но аз вдигнах ръка.
— Нека чуем пустата гатанка. Вече седмици наред слушаме за нея.
Тя се подсмихна.
— Предполагам. Готов ли си да си изядеш обувките, ако някой от нас се засмее?