— Готов съм. — Облизах устни, сякаш готов да го сторя още сега. — А после, ако имаме късмет, ще намерим нещо по-вкусно в Слантос.
Бъмбълви се прокашля и гушата му потрепери.
— Вече съм готов — заяви той и направи очаквателна пауза. Като че ли не вярваше, че някой наистина ще му позволи да разкаже гатанката си.
— Чакаме. Но нямаме цял ден — казах му аз.
Устата на шута се отвори. После се затвори. Пак се отвори. Пак се затвори.
Приведох се напред.
— Е?
Бъмбълви вдигна смаяно вежди и пак се прокашля. Тропна с крак по сухата почва… ала не продума.
— Ще си кажеш ли гатанката, или не?
Шутът прехапа устни и поклати разочаровано глава.
— Толкова отдавна беше… — измърмори той. — Толкова много хора толкова дълго ме спираха. Сега може, ъъ… Сега не мога да си я спомня. Вярно е, вярно е, вярно е.
Риа и аз завъртяхме очи, а Галви се усмихна широко и се обърна към мен.
— Може ли да ме върнете в Слантос? С вас ми е спокойно и сигурно.
Потупах Бъмбълви по рамото.
— Може би някой ден ще си я спомниш.
— Ако това се случи — отвърна той, — сигурно ще объркам изпълнението.
Миг по-късно вече крачехме под изгряващото слънце. Както обикновено двамата с Риа водехме, макар че аз носех Галви на гръб. Бъмбълви, по-начумерен от всякога, вървеше отзад.
За мое облекчение скоро започнахме дълго спускане и оставихме зад себе си напуканите склонове и сенчестите скали на Мрачните хълмове. Не можех да се отърва от усещането, че онзи таласъм е бил само един от първите воини на Рита Гаур, излезли от скривалищата си. Не можех да забравя и колко малко бях сторил, за да направя тези земи обитаеми за други създания.
Не след дълго навлязохме в обширна, покрита с трева равнина. Запяха птици, зажужаха насекоми, по-начесто се забелязваха групички дървета с листа, подобни на човешка длан. Семейство лисици прекосиха пътя ни с вирнати пухкави опашки, а на един върбов клон стоеше кръглоока катерица, която ми напомни за приятеля на Риа, Икщма и за умиращата жена, която му поверихме.
Първият знак, че наближаваме поселището, беше миризмата. Богатият аромат на печено зърно все повече се усилваше, докато прекосявахме равнината и ми напомняше откога не съм ял прясно изпечен хляб. Почти го вкусвах. Пшеничен. Царевичен. Ечемичен.
И други аромати се вплитаха сред по-познатите. Нещо по-остро, като оранжевите плодове, които бяхме яли с Риа под дървото шомора. Нещо свежо, като стритата мента, която Елън често добавяше към чая си. Нещо сладко, като меда от детелинов цвят. Имаше и много други — пикантни аромати, силни аромати, успокояващи аромати. И нещо, което не бе точно аромат. По-скоро усещане. Отношение. Дори… представа.
Когато най-после навлязохме в долината на Слантос и зърнахме ниските кафяви къщи, миризмата стана изключително силна. Устата ми се изпълваше със слюнка и аз се сетих, че веднъж вече съм опитвал тукашен хляб в подземния дом на Каирпре. Как го беше нарекъл той? Хляб амброзия. Първо беше твърд като дърво, но след като го сдъвках старателно, вкусът му избухна в устата ми. През мен бе преминала вълна, която изправи гърба ми и даде сила на крайниците ми. Ако в Слантос не искаха да се разделят дори с рецептите си, как можех да се надявам да се разделят с нещо много по-ценно — същността на Именуването?
Щом зърна портите на поселището в далечината, Галви подвикна от радост, скочи от раменете ми и се затича пред нас, махайки с ръце като птиче. Оттатък портата, от огнищата на множество ниски сгради, се издигаше дим. Къщите, макар и с различни размери, до една бяха направени от големи кафяви тухли, измазани с жълт хоросан. Почти се усмихнах, защото ми се стори, че самите те приличат на огромни самуни хляб с масло.
Бъмбълви, който не бе продумал цяла сутрин, премляска.
— Дали имат обичай да дават по коричка хляб на посетителите? Или връщат хората гладни?
— Предполагам — отвърна Риа, — че изобщо нямат обичай да посрещат гости. Единствените хора от тази страна на Каньона са… — Тя рязко млъкна и ме погледна.
— В затвора, в пещерите на юг, това ли щеше да кажеш? — Отметнах няколко кичура от челото си. — Хвърлени там от Стангмар, мъжът, който някога ми е бил баща.
— Все още ти е баща.
Бързо закрачих към портите.
— Вече не е. Аз нямам баща.
Тя преглътна.
— Знам как се чувстваш. И аз никога не съм познавала баща си, нито майка си.
— Ти поне имаш Арбаса и останалия лес. Нали каза, че това е истинското ти семейство.
Тя отвори уста, но не каза нищо.