Когато застанахме при дървените порти, закачени за дънерите на два огромни смърча, от сенките пристъпи пазач. Докато ни се мръщеше поред, забелязах, че на главата му се поклащат оредяващи руси кичури. Макар че мечът му си стоеше в ножницата, той не изпускаше дръжката му. Намирисваше ми на беда — по-силно, отколкото на печено зърно.
Той внимателно огледа жезъла ми.
— Това ли е магическият жезъл, покосил таласъма?
Примигнах изненадано.
— Нима вече знаете за това?
— Половината поселище знае — изсумтя пазачът. — Младият Галви разказва на всеки, когото срещне.
— Значи ще ни пуснете да преминем?
Пазачът тръсна глава.
— Такова нещо не съм казал. — Той посочи жезъла, като го гледаше любопитно. — Как да съм сигурен, че няма да навредиш на съгражданите ми с това нещо?
— Така както виждате, че сега не го използвам, за да навредя на вас.
Лицето му се изопна и той подръпна меча си.
— Ще трябва да се постараеш повече. Може да си шпионин, който иска да узнае тайните ни. Или да служиш на таласъмите.
Риа се наежи и пристъпи напред.
— Тогава защо ще убива онзи нощес?
— За да ни измами, момиче-храст. — Прокара ръка през косата си. — Кажете ми тогава, защо едно момче, едно момиче и… — Той направи пауза, докато оглеждаше Бъмбълви. — … и някакъв просяк, идват в Слантос? Неслучайно, бих казал.
— Не — отвърнах предпазливо. — Поселището е прочуто надлъж и нашир с хляба си. С приятелите ми искаме да научим повече за изкуството на месенето.
Той се взря в мен, непреклонен.
— Подозирам, че не само това искате да научите.
Спомняйки си предупреждението на Каирпре, аз преглътнах.
— Не търся нищо, което не бих получил доброволно.
Пазачът вдигна лице към смърча над себе си, сякаш търсеше съвета му и бавно си пое дъх.
— Добре тогава, ще ви пусна. Не заради онова, което ми каза, защото то още ми е подозрително, а заради това, че си помогнал на Галви.
Той се върна под сянката на едното дърво. Усещах как ме наблюдава, но не отвърнах на погледа му. Останалите също.
Още щом пристъпих през портата, забелязах насред площада високо, спираловидно здание, край което подскачаха и викаха деца и от което излизаха и влизаха множество възрастни. Натоварени с кофи, дамаджани и кошници, те приличаха на колония мравки, мъкнещи запаси на гърба си. След това ми направиха впечатление странните вълнички по златистата повърхност на сградата. Тя сякаш се движеше. Сякаш беше жива.
Само неколцина забелязаха мен и жезъла ми, като шепнеха и си го сочеха един на друг, ала повечето изглеждаха твърде заети с делата си, за да ни обръщат внимание. Заобиколих групичка деца, които играеха на някаква игра с пръчки, и доближих постройката. Явно от нея се носеше част от уханието, а повърхността й наистина се движеше. От един чучур на върха се изливаше гъста златиста течност, минаваше през няколко стъпаловидни корита и накрая се събираше във вир в основата й, от който хората пълнеха кофите си и бързо ги отнасяха по домовете си. В същото време други хора сипваха брашно, мляко и други съставки в клапите в основата.
— Фонтан — промълвих аз, изумен. — Хлебен фонтан.
— Тестян, искаш да кажеш. — Риа се наведе над вира. — Сигурно използват това златисто нещо — не ти ли напомня на мед? — като тесто за някои от хлябовете си.
— Всъщност за всичките ни хлябове.
Обърнахме се и видяхме пълен русоляв мъж с червени бузи, който пълнеше две големи стомни от фонтана. Подобно на всички финкаирци, ушите му бяха заострени, ала гласът, както и изражението му, бяха странни, едновременно весели и подигравателни. Надделяваше или едното, или другото, сигурен бях, но не знаех кое от двете.
Тестото стигна почти до ръбовете на стомните и мъжът ги извади от вира, подпря ги на едрия си корем и ни заразглежда.
— Посетители, а? Тук не обичаме посетители.
Нямаше как да зная дали е недружелюбен, или просто ни подкача, затова казах:
— Искам да науча нещо за печенето на хляб. Може ли да ми помогнеш?
— Бих могъл — рече той сърдито. Или закачливо. — Само че сега съм твърде зает. — Непознатият понечи да отмине. — Питай ме някой друг ден.
— Нямам друг ден! — Догоних го и закрачих в неговото темпо, докато той се насочваше към една сграда. — Не може ли да ми покажеш поне малко, моля те!
— Не — заяви той. — Казах ти, че съм…
Той се препъна в две чорлави момченца, горе-долу на възрастта на Галви, които се боричкаха за парче хляб, осеян със синкави петънца. Падна само едната стомна, но се пръсна на десетина парчета, а златистата течност се разля на земята.