Преглътнах остатъка от кората и рекох:
— Благодаря ти. Засега нямам нужда от друг хляб, този е толкова вкусен.
Кръглото му лице грейна.
— Както казах, разковничето е човек да си знае съставките. — Устните му се разтеглиха в потайна усмивка, която обаче бързо се скри. — За семената ще ти трябва нож за кълцане, но сега не ни достигат. А, ето един, там на масата. Вивиан, отведи го и му покажи как се прави. След малко ще проверя как се справяте.
Момичето се пооживи от думите му и плавно пристъпи между Риа и мен. Много по-дружелюбно отпреди, тя прошепна:
— Повечето хора ме наричат Вивиан, ала приятелите ми викат Нимуе. — От усмивката на ябълковите й бузи се появиха трапчинки. — Ще се радвам да ти помогна… с каквото мога.
— Благодаря ти, Вив… Нимуе — измърморих аз. Дали бях само поласкан от вниманието й, или нещо друго у нея разтуптяваше сърцето ми?
Риа, чието задоволство сякаш бе изчезнало, я избута.
— Започни, като му дадеш нож.
Тя ми хвърли остър предупредителен поглед и това ме подравни. За какво имаше да ме предупреждава? Отново се държеше с мен като с момченце.
— Ела — каза Нимуе, подминавайки Риа, без да й обърне внимание, хвана ме за ръка и леко прокара пръсти нагоре. Докато ме водеше към масата, покрита със зеленчуци, семена, корени и билки, отново ме изпълни топлина. От едната страна на масата възрастна жена разделяше на купчинки съставките, а от другата един млад мъж с рехава брада белеше огромна ядка. Приличаше на гигантски жълъд.
— Да започнем оттук.
Нимуе ме заведе до средата на масата и взе купичка сварени квадратни зеленчуци с морав цвят, от които още се вдигаше пара. Тя извади един стар нож изпод дървената дъска и сръчно разряза един зеленчук, а след това ловко извади от него плоската му семка, която беше червена и лъскава. После сложи топлата си ръка върху моята и ми показа рязкото, въртеливо движение, с което да я накълцам.
— Ето така — мило каза тя, без да отдръпва дланта си от моята. — Късметлия си ти, сърцехлябът е един от специалитетите на майстор Плутон. Почти не позволява на чужди хора да го приготвят, още по-малко да режат основните семена. — Нумие отново показа прекрасната си усмивка. — Сигурно вижда нещо специално у теб.
Тя стисна леко ръката ми и отдръпна своята.
— След малко ще дойда да проверя как върви работата ти. — Докато отстъпваше, тя посочи жезъла ми, подпрян на масата. — Тоягата ти ще падне, да я сложа ли на безопасно място?
През мен премина неясна тръпка. Какво пък, само се опитваше да ми услужи.
— Не, благодаря ти — отвърнах. — Там си е добре.
— Не бих искала да се повреди. Толкова е… хубава.
Тя посегна да го докосне. Точно тогава старицата опря коляно в масата, жезълът се плъзна по ръба и падна на хълбока ми, а аз го затъкнах в колана на туниката си.
— Така — казах на Нимуе. — Вече е в безопасност.
За съвсем кратък миг в очите й като че ли проблесна гняв, но предишното й изражение се върна толкова бързо, че не можех да съм сигурен. Във всеки случай, тя бързо се обърна и се отдалечи. След няколко крачки ме погледна през рамо и топло ми се усмихна.
Не можех да не отвърна — собствената ми усмивка не слизаше от лицето ми, докато взимах един от моравите зеленчуци. Лесно го разрязах и внимателно извадих семето, само че когато понечих да го накълцам, износеното острие се разцепи. Проклетият ми лош късмет! Захвърлих безполезния нож. Трябваше да работя добре, а не чупя инструментите си, преди още да съм започнал! Плутон със сигурност ме изпитваше. Защо иначе ще ми дава толкова необичайна задача? Дори ми бе обещал да ми покаже още, ако се справя добре. При провал нямаше как да си спечеля доверието му. Уплашено се огледах за още някой нож, но напразно, всяко острие в кухнята бе в нечии ръце. Изправих се и продължих да се оглеждам. На рафтовете. При огнището. Под масите.
Нищо.
Никакви ножове.
Тогава погледът ми попадна върху патинирания меч над огнището. Щеше да е мазен от пушека и неудобен, но поне щеше да реже.
Не, идеята беше абсурдна. Кой би използвал меч, за да кълца семена? Прехапах устни и пак обходих с поглед стаята. Нямаше и следа от ножове, а аз губех време, Плутон щеше скоро да намине. Отново се обърнах към зацапаното острие.
Забелязах малка стълба, опряна на най-високия рафт. Поставих я до огнището, сложих крак на най-високото стъпало и посегнах колкото можех по-високо. Ала… не можех да достигна дръжката. Огледах се за някой по-висок, но всички бяха вглъбени в работата си.