Застанах на пръсти и отново опитах. Почти успях! Протегнах се още по-високо. Почти, почти… но не. Просто не можех да го достигна.
Изгледах ядно меча и изругах наум. Защо беше толкова нависоко?! За да има полза от него, трябваше да е достъпен, а на мен определено би ми бил от полза. Не само за кълцане на семена, залогът беше много по-голям. Ако не успеех да заслужа благоволението на Плутон, нямаше да мога да спася Елън.
Съсредоточих се върху стария меч, обмисляйки как да го достигна. Да можех да го привлека със силата на ума си, както бях сторил с Душегубеца! Само че както ми бе казала Урналда, това е било възможно само заради магията у самия Душегубец.
Забелязах плитки драскотини върху дръжката. Може би случайни следи… или нещо повече. Руни. Букви. Може би и този меч, подобно на Душегубеца, — притежаваше магия. Още щом си го помислих обаче, осъзнах, че вероятността за това е много малка. Защо един вълшебен меч ще ръждясва в отдалечено село, където пекат хляб?
Ала руните сякаш ме подканяха. Може би описваха историята на меча, а ако бяха магически, сигурно обясняваха как се използва и как може да долети при мен!
С мъка фокусирах втория си взор, опитвайки се да намеря смисъл в драскотините. Под слоевете прах и мръсотия различих някакъв ритъм и структура — имаше прави, закривени, ъгловати. Хвърляйки цялата си воля в задачата, проследих написаното.
Първата буква стана по-ясна. Разчитах я! След това… втората. Третата. Четвъртата, петата… чак до края на думата. Цялата дръжка съдържаше една-единствена странна дума.
Изговорих я, но не на глас, а в главата си. Произнесох я бавно, внимателно и се насладих на името. Мечът ми отговори. Разказваше за великото си минало и за великото си бъдеще. „Аз съм мечът на светлината, прежната и бъдната. Аз съм мечът на кралете, прежните и бъдните.“
Ненадейно той се отдели от стената, а в същия момент цялата патина изчезна и разкри яркото сребро отдолу. Ножницата и коланът се преобразиха в бляскав метал и дебела кожа, с инкрустирани лилави скъпоценни камъни. Грациозен като листо, подхванато от вятъра, мечът се понесе над огнището и се приземи в ръцете ми.
Едва тогава разбрах, че цялата стая се е смълчала. Никой не помръдваше. Никой не продумваше. Всички очи бяха вперени в мен. Сърцето ми се сви, защото бях убеден, че ще ме помислят за шпионин. Щяха да ме прогонят, а с мен и Риа. Или щяха да ни сторят нещо по-лошо.
Плутон, на чието лице се четеше или изумление, или раздразнение, пристъпи напред и остана така, опрял ръце на широките си хълбоци.
— Отначало не те мислех за нищо особено. Можеш да си сигурен в това.
— Аз… съжалявам за меча ви.
Той не ми обърна внимание и продължи мисълта си.
— Само че, точно като хубаво тесто, ти се надигна, момче. Над всичко, което бих могъл да очаквам. Просто ти е трябвало малко време.
— Искаш да кажеш, че… мога да го използвам?
— Можеш да го задържиш! — избумтя гласът му. — Мечът е твой.
Примигнах, докато се опитвах да осмисля всичко. Зърнах Риа, изпълнена с гордост. И Нимуе с ръце на кръста, изпълнена с… нещо друго. Нещо като завист.
— Но аз само прочетох името му. Казва се…
— Тихо, момче! — Плутон вдигна ръка. — Никога не бива да изговаряш едно истинско име на глас, освен ако нуждата е огромна. Имаш власт над меча, защото си разпознал истинското му име. Сега трябва ревностно да го пазиш.
Сякаш видях стаята в нова светлина, грейнала от огъня, потънала в ароматите на прясно смляно брашно, печен хляб и хиляди подправки.
— Мисля, че разбирам — казах накрая. — В това село научавате истинското име на всяка съставка, преди да я използвате. Така овладявате силите им и ги използвате в хлябовете си. Затова са толкова вълшебни.
Плутон кимна бавно.
— Преди много, много години този меч пристигна тук, донесен от ято лебеди. Предсказано бе, че един ден самият той ще полети като лебед в ръцете на човека, който научи истинското му име. Понеже от всички народи на Финкайра ние най-много ценим истинските имена, мечът бе поверен на нас. До днес. Сега е поверен на теб.
Той пъргаво препаса меча на кръста ми и намести ножницата.
— Използвай го мъдро… и го пази. Предсказано е също, че един ден ще принадлежи на крал с велика и трагична съдба. Крал с толкова голяма сила, че ще издърпа меча от ножница-камък.
Вгледах се в лицето на Плутон.
— Тогава и той ще узнае истинското му име. Истинското име носи истинска сила.
В този миг жезълът ми засия в ослепително синьо. Появи се нов знак с формата на меч. Меч, чието име отлично знаех.