24
Без криле, без надежда
Едва след като опитахме девет различни вида хляб (включително амброзия, още по-вкусен, отколкото го помнех), с Риа успяхме да се измъкнем от кухнята на Плутон. Накрая главният пекар напълни торбата ми с прясно изпечен сърцехляб и ни изпрати. Още щом излязохме и се вляхме в тълпата на площада, забелязахме Бъмбълви, седнал до големия хлебен фонтан.
Длъгнестият шут държеше подутия си корем и стенеше. Лицето му беше зеленикавосиньо, чак до отпуснатата гуша. Парчета златисто тесто бяха полепнали по плаща му, по косата, ушите и дори по веждите му. Триъгълната му шапка, също омазана с тесто, беше замлъкнала на главата му.
— Ооооо — стенеше той. — Смърт от преяждане! Какъв болезнен край!
Напук на себе си аз почти се засмях, но си спомних обещанието си за обувките и се сдържах.
Стенейки, той успя да ни разкаже как стоял край фонтана, наблюдавал и душел гъстата течност и накрая не успял да устои. Приближил се, омаян от аромата й, напълнил шепи с чудното тесто и го погълнал. Усладило му се и ял още, и още. Твърде късно осъзнал, че то тепърва ще се надига и то в стомаха му. Болката била тъй ужасна, че не можел да я опише.
Подпрях жезъла си на фонтана и приклекнах до него. Риа стори същото и обви ръце около коленете си, тъй че заприлича на купчинка листа и стъбълца. Край нас жителите на Слантос бързаха по задачи, целеустремени като войници.
Въздъхнах — знаех, че ние сме не по-малко целеустремени, но далеч по-бавни. А ни оставаше толкова път.
— Тревожиш се за времето, нали? — отгатна Риа. — Луната чезне бързо, остават ни не повече от пет дни, Мерлин.
— Знам, знам. А за Скока трябва да стигнем чак до Варигал. Ще трябва отново да прекосим Каньона на орлите, в Мрачните хълмове сигурно отново ще се натъкнем на врагове. — Прокарах пръст по ножницата на кръста си. — Повече, отколкото могат да отблъснат дори магически жезъл и меч.
Риа кимна към Бъмбълви.
— А той? Не може дори да стане, камо ли да тръгне.
Замислих се.
— Може да се изненадаш, Риа, но просто не ми се струва редно да го оставим. На онези скали наистина много се постара, за да ти помогне.
Тя се усмихна тъжно.
— Не се изненадвам.
— И какво ще правим? — попитах аз и раздвижих схванатите си рамене. — Само да можехме да летим…
— Като финкаирците от древността, преди да загубят крилете си.
— Нужно ми е нещо повече от криле — рече Бъмбълви, докато се обръщаше на една страна. — Трябва ми цяло ново тяло.
Разгледах жезъла си, подпрян в основата на фонтана. Върху него бяха гравирани пеперуда, двойка извисяващи се ястреби, спукан камък, а сега и меч. Толкова далеч бяхме стигнали, толкова много бяхме постигнали, но нищо от това нямаше да има значение, ако не успеех да открия душите на останалите Песни, преди времето ми да изтече.
Повторих си ги, за да разбудя надеждите си:
Сърцето ми се сви, когато се замислих за огромните разстояния между тези места. Дори въоръжен с Песните, как бих могъл да ги измина? Ами останалите предизвикателства? Да открия Отвъдния кладенец, да се изплъзна на людоеда Балор и да стигна до чертозите на Дагда, за да се сдобия с безценния Еликсир. Всичко това… за пет дни.
Ако можех някак да спестя време! Да пропусна една от Песните, да отида право във владенията на духовете. Само че още когато си помислих за това, си спомних предупреждението на Туата да не се поддавам на подобна лудост.
Ударих юмрук в земята.
— Как можем да сторим всичко това, Риа?
Тя отвори уста, но точно тогава четирима мъже се дотътриха до фонтана, мъкнейки огромен черен котел. Без да обръщат никакво внимание дали има някой на пътя им, те го добутаха през площада, като минаха между мен и Риа и почти настъпиха Бъмбълви. Той изстена и се изтърколи настрани, а те подпряха котела на ръба на фонтана и го наклониха. Във вече изтеклото тесто с клокочене и пръски се изля подобна на сироп кафява смес, която миришеше на карамфилово масло.
Когато се отдалечиха, до мен дотича малко кръглобузо момче и развълнувано задърпа туниката ми.
— Галви! — възкликнах аз, но зърнах безпокойството на лицето му и се вцепених. — Какво има?