— Тя го взе!
— Какво е взела?
— Онова, дето убива гоблини! Тя го взе.
Объркан, го стиснах за раменете.
— Онова, дето убива гоблини? Какво…
Погледът ми попадна върху фонтана. Жезъла ми го нямаше!
— Кой го взе?
— Момичето, високото. — Галви посочи портата. — Натам избяга.
Нимуе! Скочих и разбутах хората, прескочих едно спящо куче и хукнах през дървената порта. Макар всичко, което не бе пред очите ми, да бе удавено в мъгла, застанах под един смърч и огледах всичко, каквото можех да видя.
Нямаше никаква следа от Нимуе. Нито от жезъла ми.
— Тръгваш ли си вече?
Беше пазачът. Наблюдаваше ме от сенките, стиснал дръжката на меча си.
— Жезълът ми! — извиках аз. — Видя ли едно момиче да тича с него?
Той бавно кимна.
— Онази, дето се нарича Вивиан. Или Нимуе.
— Да! Накъде тръгна?
Пазачът подръпна самотните кичури покрай ушите си и махна с ръка към мъглите.
— Някъде там. Може би към брега, може би към хълмовете. Нямам представа. Пазя си вниманието за тези, дето влизат, а не за онези, дето излизат.
Изритах пръстта под краката си.
— Не видя ли, че жезълът ми е у нея?
— Видях, видях. Трудно е да не го види човек този твой жезъл. Само че не за пръв път я виждам да убеждава някое момче да се раздели с нещо ценно.
Присвих очи.
— Не ме е убедила! Открадна го!
Той се ухили съзаклятнически.
— И това съм го чувал няколко пъти.
Отвратен, аз отново се обърнах към неясните очертания сред равнините. Напрегнах втория си взор докрай, опитвайки се да зърна следа от крадлата. Мъгли, мъгли и само мъгли, безкрайни и лъжовни. Жезълът ми, безценният ми жезъл, изпълнен с жизнената енергия на Друма, докоснат от Туата, белязан от мощта на Песните — откраднат! Той ми казваше дали съм успял да открия душата на всяка Песен. Без него нямах никаква надежда.
Свел глава, аз се затътрих обратно към площада. Един мъж, понесъл цял куп хлябове, се блъсна в мен и изпусна няколко. Почти не го забелязах, можех да мисля само за жезъла си. Щом стигнах до фонтана, аз се свлякох до Риа.
Тя обви показалеца ми със своя и се вгледа в лицето ми.
— Значи е изгубен.
— Всичко е изгубено.
— Вярно е, вярно е, вярно е — стенеше Бъмбълви и търкаше корема си.
Риа отвори торбата ми, извади сърцехляба на Плутон, откъсна едно парче и ми го подаде. Плътна, силна миризма, богата като тази на печен дивеч, изпълни въздуха.
— Ето. Плутон каза, че ще изпълни сърцето ти с кураж.
— Ще ми е нужно повече от кураж, за да спася майка си — промърморих аз и отхапах.
Самунът ме изпълни със силен вкус… и нещо повече. Изправих гръб и поех смело въздух, наслаждавайки се на новите сили, изпълнили крайниците ми. Отхапах отново, макар че не можех да забравя истината. Жезълът ми беше изгубен, а мисията ми — провалена. Какво можех да сторя без жезъла, без още време, без криле, с които да отлетя до другия край на Финкайра?
Очите ми се наляха със сълзи.
— Не мога, Риа. Просто не мога!
Тя се премести по близо до мен, като почисти няколко втвърдени бучки тесто. После внимателно докосна амулета от дъб, ясен и глогина, който й бе дала Елън.
— Докато имаме надежда, имаме и шанс.
— Точно там е проблемът! — Извиках аз, замахнах във въздуха с юмрук и почти уцелих фонтана. — Нямаме надежда.
В този миг нещо топло повя по бузата ми. Докосване, по-леко от върховете на тънки пръсти, по-леко от въздух.
— Още имаш надежда, Емрис Мерлин — чу се познат глас. — Още имаш надежда.
— Аила! — Скочих на крака и вдигнах ръце към небето. — Това си ти!
— Ето — промърмори Бъмбълви. — Дойде му в повече. Изгуби си ума, горкото момче. Говори на въздуха.
— Не на въздуха, на вятъра!
Риа отвори широко очи.
— Искаш да кажеш… сестра на вятъра?
— Да, Рианон. — Надигна се ефирен смях. — Тук съм да отнеса всички ви до Варигал.
— О, Аила! — извиках аз. — Може ли, преди да ни отнесеш там, да отидем другаде?
— При момичето с жезъла ти ли, Емрис Мерлин?
— Откъде знаеш?
Както от земята бликва извор, така от въздуха бликнаха думите на Аила.
— Нищо не може да се скрие задълго от вятъра. Нито потайното момиче, нито пещерата, където крие съкровищата си, нито дори желанието й един ден да притежава голяма магическа сила.
Кръвта ми гневно кипна.
— Можем ли да я настигнем, преди да се скрие в пещерата си?
Внезапен порив помете земята на площада и свали шапките от главите на хората, като развя плащовете и престилките им. Обувките ми, а после и цялото ми тяло, също се отлепиха от земята. След миг аз, Риа и Бъмбълви летяхме във въздуха.