Едва произнесла това, ни раздруса силен порив на вятъра и засили мен и Риа един към друг, а Бъмбълви се развика, размахвайки крайници. Шапката му отлетя и почти се изгуби, преди Риа да я сграбчи. От нея изпопада тесто и тя пак зазвъня.
Изведнъж излязохме от облаците и, бързи като ястреби, се издигнахме над пухкавите им очертания. Далеч под нас Финкайра се разкри като гоблен, пълен с ярки цветове и сложни шарки. Видях Мрачните хълмове, потънали в сенки, лъкатушещи ридове, прекъсвани от време на време само от горички или каменни купове. Ето там пък бяха червеникавокафявите усои на Орловия каньон, който се виеше на юг. А ето там, тук-таме огрени от слънцето, се простираха Покварените земи.
Наведох се напред и легнах върху въздушната възглавница. Докато стремително летях над Финкайра, отново се почувствах така, сякаш съм риба и се нося в океан от въздух, вместо от вода. Поддържан от невидими въздушни течения, аз плувах, безтегловен.
На север проследих с поглед разкривените контури на тъмен полуостров, докато накрая той се стопи в мъглата. Долу блещукаха реки, надигаха се възвишения. Оттатък хълмовете смътно зърнах очертанията на Езерото на лицето. Спомних си образа в мрачните води и смъртоносното око на Балор и по гръбнака ми пропълзя тръпка.
След това дочух слаб тътен. Идеше някъде от заснежените планини пред мен, чиито върхове блещукаха на късното следобедно слънце. Той се усилваше все повече, търкаляйки се по склоновете като лавина. Сякаш бе част от самата земя.
Така си и беше — бяхме пристигнали в земята на великаните. Аила ни остави на могила, покрита с къса трева. Тя бе сред малкото зеленина наоколо. Подобно на останалите скали, високият склон се тресеше от шума… или от каквото го причиняваше.
Още щом краката на Бъмбълви докоснаха земята, той се заклатушка към една огромна купчина листа, клонки и папрати, кой знае защо натрупани там, спъна се, после изпълзя нагоре, просна се по гръб и кресна, надвиквайки тътена:
— Ако ще умирам насред земетресение, поне да е на меко! — След което подравни част от счупените клони под главата си. — Освен това не съм приключил с трудното храносмилане, а и трябва да се възстановя от този полет. — Той затвори очи, намествайки се по-удобно сред папратите. — Представете си! Почти умрях, и то два пъти в един и същи ден. — Бъмбълви се прозя и камбанките се раздрънчаха. — Ако не бях такъв оптимист, щях да кажа, че преди да превали денят, ще ми се случи нещо още по-лошо.
Секунди по-късно хъркаше.
— Желая ти успех, Емрис Мерлин — изрече Аила в ухото ми, този път по-силно заради тътена. — Иска ми се да можех да остана повече, но трябва да летя.
— Ще ми се да не трябваше да си отиваш.
— Знам, Емрис Мерлин, знам. Може би някой ден ще се срещнем отново.
— И отново ще летим? — Риа повдигна ръце, сякаш бяха криле. — Като вятъра?
— Може би, Рианон. Може би.
После Сестрата на вятъра си отиде, заобиколена от топъл вихър.
26
Скок
Някъде в дълбоката долина под хълмчето се разнесе глух тътен. Земята отново се разтресе и двамата с Риа паднахме. Един дрозд, скрит в острите треви, разпери осеяните си с бели точици лилави криле, изписка и излетя. Понадигнах се — Бъмбълви още хъркаше спокойно, потънал в купчината листа и храсти. Не можех да си представя какво би могло да го събуди.
С Риа запълзяхме на колене и лакти към ръба на издатината и се взряхме в долината. В това време къс от скалата, обграждаща мястото, се пропука и се откърти сред облак от чакъл и прах. Нещо отново избумтя и земята пак се разтресе.
Когато прахът се разнесе, разпознах фигурите под нас. Дори отдалеч бяха огромни, страховито могъщи. Някои от тях цепеха канари с чукове, големи колкото борови дървета, а други пренасяха парчетата в центъра на долината. Дори едно от тях би било твърде тежко за петдесетина души, ала гигантските създания ги носеха като бали слама.
Недалеч работеха още великани, които сечаха и оформяха сиво-белите камъни. Други внимателно ги подреждаха в кули и мостове. Строяха град. Значи това беше Варигал! Унищожен от воините-таласъми на Стангмар, най-древният град на Финкайра отново се надигаше от руините, камък по камък. Грубо издяланите му стени и заострени кули вече заприличваха на възвишенията и скалите, заобикалящи долината.
Докато работеха, великаните бавно напяваха, а думите отекваха навсякъде: