Спомних си как сякаш преди години слушах същите тези гласове, докато траеше танцът на великаните, който срина Крепостта под покрова. Елън ми беше пяла същата песен още когато бях съвсем малък:
Бъмбълви хъркаше и се въртеше в леглото си от клонки. Една от тях се бе оплела в косата му и изглеждаше така, сякаш излиза от ухото му. Камбанките му потракваха неблагозвучно с всеки дъх, ала шутът спеше непробудно.
Обърнах се към една чорлава великанка в самия край на долината, която намести основата на една каменна кула с рамо. Отдалеч изглеждаше точно като жената, на която бе кацнал орелът, дал начало на Великия съвет. Подозирах, че някъде там се труди и моят приятел Шим. Или по-скоро, че се мъчи да избегне работата. Ала колкото и да исках да го зърна отново, нямахме време да го търсим.
— И така — чу се мелодичен глас зад гърбовете ни, — защо сте дошли в земите на великаните?
Двамата с Риа се обърнахме едновременно. На кръгла, обрасла с лишеи скала, която допреди няколко мига беше празна, седеше висока бледа жена. Златистата й коса, дълга почти до коленете, се лееше край тялото й като слънчеви лъчи. Носеше проста синя роба, ала позата й я караше да прилича на бална рокля. Очите й светеха, сякаш в тях се бе разляло разтопено злато.
Колкото и да бе привлекателна, аз застанах нащрек. Може да нямах инстинктите на Риа, но няма да позволя да се повтори онова с Нимуе. Взех жезъла си от тревата и го придърпах по-близо до себе си.
Жената със сияйните очи се позасмя.
— Виждам, че не ми вярваш.
Риа, която още седеше на тревата, поизправи гръб и за миг се загледа в лицето на жената. След това си пое дъх.
— Аз ти вярвам. Тук сме, за да научим повече за Скока.
Почти изскочих от обувките си.
— Риа! Не я познаваш!
— Знам. Ала всъщност я познавам… Някак си. Кара ме да… да вярвам в боровинките. Нещо у нея ми напомня… не знам, на звезди дори в най-тъмната нощ.
Жената бавно се изправи.
— Това е така, скъпо момиче, защото аз съм дух на звезда. За вас съм позната като едно от съзвездията ми.
Въпреки трусовете, Риа успя да се изправи.
— Гюри — рече тя, толкова тихо, че едва я чух. — Ти си Пори Златокосата.
— Да. Живея в най-западната част от небосвода. И ви наблюдавах, Риа и Мерлин, както вие — мен.
Поразен, аз също се изправих. Толкова отдавна ми се струваше нощта, когато Риа ми показа Гюри Златокосата, докато седяхме под дървото шомора и ме научи да гледам на съзвездията по съвсем нов начин. Да откривам формите им не само в звездите, но и в пространствата между тях.
Риа плахо пристъпи напред.
— Защо си дошла чак дотук?
Гюри отново се засмя, още по-живо отпреди, а въздухът около нея заискри в златисто.
— Дойдох, за да помогна на великаните да построят отново древната си столица. Дойдох и преди векове, когато строяха Варигал за пръв път. Стоях до Дагда и му светих, докато той издълбаваше от скалите първия великан.
— Толкова път си изминала.
— Да, Мерлин. Дойдох със Скок.
Коленете ми се подгънаха, този път не от трусовете.
— Скок? Ще… ще ми разкриеш ли онова, от което имам нужда?
— Ти вече познаваш душата на Песента — заяви звездата. — Трябва само да я откриеш и у себе си.
— Имаме толкова малко време, Луната е в последната си четвърт. А майка ми… — Гърлото ми се стегна, а гласът ми се превърна в шепот. — Тя ще умре. Заради мен.
Гюри ме изгледа съсредоточено, сякаш се вслушваше в най-съкровените ми мисли и дори не чуваше тътена отдолу.