— На мен този най-мрачен ден ми звучи като всеки друг.
— Тихо! — Аз вдигнах глава към Шим. — Ще ни заведеш ли там? Веднага?
— Добре. Но това лудост! Съвсем, напълно, абсолютно! — Той огледа възвишението и пръснатите по него храсталаци. — Но първо трябва закарам клони във Варигал.
— Моля те, недей — замолих му се аз и със страх вдигнах лице към следобедното небе. Не исках да виждам луната в него. — Всяка минута има значение, Шим. Почти нямам време.
— Ами… предполагам, че закъснял вече с клоните.
— Значи ще ни помогнеш?
Вместо да отговори, Шим направи една-единствена огромна крачка по хребета. Разтърсени от рязкото движение, тримата паднахме в свитата му длан. Трудно се изправихме отново, но накрая успяхме — с изключение на Бъмбълви, чийто плащ се бе оплел здраво около главата и раменете му. Поне веднъж звънчетата му милостиво мълчаха.
Междувременно аз и Риа допълзяхме до пръстите на Шим и се взряхме през тях. Пейзажът под нас се променяше, докато вятърът брулеше лицата ни. Крачките на великана бяха тъй големи, че напевът на великаните и шумът от работата им скоро затихнаха.
Шим прекосяваше полета, осеяни с канари така, сякаш бяха лехи с чакъл, стъпалата му трошаха ридове. За няколко минути той изкачваше планински проходи, с които бихме загубили дни и прескачаше зейнали пукнатини така, както аз — някоя дупка на пътя.
Не след дълго теренът започна да става по-равен. Гористи склонове замениха отвесните заснежени скали, а долините се превърнаха в обширни ливади, нашарени от лилави и жълти цветя. Шим спря само веднъж, за да духне в клоните на едно ябълково дърво и да ни обсипе с плодове. За разлика от Бъмбълви, който още не си бе възвърнал апетита, с Риа се нахвърлихме върху ябълките.
Шим продължи напред, толкова бързо, че кракът му стъпи в синята шир почти миг, след като я зърнах. След още миг той газеше през водата, придружаван от няколко писукащи гларуса.
— Помня, когато ме носеше през една мощна река — прокънтя гласът му, подплашвайки чайките.
— Да! — провикнах се аз. — Трябваше да те нося на гръб, защото водата беше много бърза.
— Трудно ще ме носиш сега. Съвсем, напълно, абсолютно.
Обърнах втория си взор към другия край на канала и забелязах на хоризонта тъмни хълмове, подобни на ред остри зъби. Изгубените земи, неописани и непрекосени от никого. И нищо чудно — някъде из тези хълмове спеше дракон. Инстинктивно посегнах към дръжката на меча си.
Само след минути Шим излезе на сушата и ни остави на широк скалист бряг, на който не растяха нито цветя, нито дори трева. Дори полегатата светлина на захождащото слънце не стопляше цветовете тук. Единствено лъскава черна пепел покриваше скалите, простирайки се чак до хълмовете във вътрешността на острова. Въздухът миришеше на изгоряло дърво, като изоставено огнище.
Осъзнах, че целият бряг и всичко, което някога е растяло тук, е било изпепелено от мощни пламъци. Дори самите скали изглеждаха напукани или направо разцепени от невъобразим зной. Огледах хълмовете и открих източника: от една падина недалеч от мястото, където стояхме, се издигаше струйка дим.
— Отиваме там — заявих аз.
Шим наведе лице толкова ниско, че брадичката му почти докосна върха на жезъла ми.
— Сигурен ли? Никой не отива при дракона нарочностно.
— Аз отивам.
— Ти глупав! Знаеш ли това?
— Знам. Повярвай ми, знам.
Великанът примигна.
— Успех тогава. Ти ще ми липсва. И ти също, сладка Риа. Един ден аз се надява пак прекоси вода с вас.
Бъмбълви поклати глава.
— Ако там е бърлогата на дракона, дори един ден не ни остава. Шим се изправи, погледа ни още няколко мига, обърна се и отново влезе в канала. Залезът пръсна лавандулови и розови краски по небето и очерта огромните рамене и главата на великана, а високо в небето се издигаше блед лунен сърп.
28
Отстраняване
Вместо да се приближим до бърлогата на дракона през нощта, реших да изчакаме до изгрев слънце. Докато другите спяха неспокойно на черните скали, аз будувах и размишлявах. Шестият урок, Песента на отстраняването, можеше да означава само едно.
Трябваше да сразя дракона.
Само при мисълта за това стомахът ми се свиваше. Как би могло едно момче да стори нещо подобно, пък дори и с вълшебен меч? От разказите на майка ми знаех, че драконите са изключително силни, светкавично бързи и неизмеримо умни. Спомних си една вечер, когато с огряно от камината лице тя ми разправи за един, който унищожил дузина великани с един замах на опашката си, а след това ги опекъл с огнения си дъх, за да ги изяде.