— Какво желаете, госпожо? — попита барманът.
— Уиски — отвърна тя.
— Шотландско, ирландско, американско, малцово, чисто, с лед?
— Все едно ми е.
— Дай две малцови уискита с лед — каза Мънро.
Франсин седна на стола до него, прокара пръсти през косата си и попита:
— Какво узна?
— Една група прерови всички архиви за Югоизточна Азия за последните десет години. Името на Кристофър Макфадън се появи на няколко места. Този материал е най-интересният. — Подаде й фотокопие. Тя видя, че е на статия за Лаос, поместена в списание „Тайм“ преди три години. Мънро бе белязал съществените пасажи с жълт флумастер. Тя съсредоточено се зачете в текста.
Естествено Кристофър Макфадън бе характеризиран не като агент на ЦРУ, а като отдавнашен сътрудник на финансирана от САЩ хуманитарна организация, наречена Международно доброволно съдействие. За Макфадън бяха казани малко, но ласкави неща. Бе описан като човек с призванието на учител, посветил целия си живот на просвещаването на азиатските селяни — учел ги как да произвеждат повече ориз. „Сърцата и умовете на Лаос се спечелват именно от хора като Макфадън“, заключаваше авторът на статията. Бе илюстрирана от снимка на мъж на средна възраст, прегърнал през рамо ухилен лаоски селянин.
— Това действително е Макфадън — потвърди Мънро.
— Тук пише, че работи в хуманитарна организация.
— Шпионите винаги работят в хуманитарни организации. В това можете да не се съмнявате. — Той почука с огромния си показалец по снимката. — Според мен Макфадън е точно това, което ни каза Сакура: кадрови агент на ЦРУ. Има и друга интересна информация — от 1957 година насам Лаос е страната, която получава най-много американска помощ на глава от населението в света. Тези пари обаче не се харчат за ориз и боб.
Донесоха уискито, Франсин отпи глътка и усети как то й опари гърлото. Погледна отражението си в огледалото зад бара. Лицето й бе напрегнато.
— Знаеш ли какво си помислих? — каза мрачно Франсин. — Първоначално реших, че цялата история е свързана с лечението от туберкулоза. Че няма пари да си плати разходите по него и се представя за моя дъщеря, за да ги платя аз. Нали ме разбираш? Мънро кимна.
— Обаче се оказа, че историята няма отношение към туберкулозата.
— Така е — потвърди Мънро.
— Жалко, че не е. Сега кошмарът става по-страшен. Сега вече виждаме кой стои зад нея.
— Вие още ли смятате, че тя лъже за миналото си? — попита той.
— Живяла съм малко по-дълго от теб — отвърна Франсин. — Седемстотин хиляди долара са много пари. Майка ми знаеше много китайски поговорки. Една от тях гласеше, че за да се представи една лъжа като истина, трябва да я повторят трима души. Сакура бе първата. После се появи Макфадън. Чудя се кой ли ще е третият.
— Тази история ми се струва твърде объркана, за да я възприема като заговор — отвърна Мънро.
— Според теб тя истината ли говори?
— Според мен тя е наполовина откачена, а другата й половина е по-объркана от котешки черва — отвърна Мънро с известно колебание. — Едно е сигурно: че животът й е застрашен. Ще трябва да направим нещо, инак ще я заколят пред очите ни. — Той даде знак на бармана. — Още две уискита.
— Познавам влиятелни хора във Вашингтон — каза Франсин. — Ще поговоря с някого от тях.
Мънро поклати глава.
— Не бива.
— Защо?
— Защото никой във Вашингтон няма да посмее да разговаря с вас на тема ЦРУ. Особено пък във връзка с войната в Азия. Най-малко пък за това, че ЦРУ търгува с хероин.
— Трябва да бъдат уведомени за това.
— Госпожо Лорънс, служих в армията десет години. Четири от тях изкарах във Виетнам. Повярвайте ми: в Америка никой въобще си няма представа какво действително става там. Нито в сената, нито в конгреса.
— В такъв случай ще се свържа направо с Лангли.
— Не бих се учудил, ако и в Лангли не знаят нищо по въпроса. Пък и установяването на контакт с хора от ЦРУ би могло да отнеме седмици, а не разполагаме с време. Според мен не бива да разговаряте с никого.
— Този Макфадън все си има някакъв началник.
— Така е, но никога няма да разберете кой е. Тези неща не се вършат по официални канали.
— В такъв случай по чии правила ще трябва да играем?
— Госпожо Лорънс, тези хора — имам предвид племето мео — са досущ като жителите на виетнамските планини. Колекционират ушите на враговете си. Веднъж решихме да им плащаме по десетачка за всяко ухо на виетнамски партизанин, което ни донесат. Знаете ли какво направиха? Започнаха да режат ушите на жените и децата си. Започнаха да ни носят в базата уши, дълги по три сантима. Видяхме се принудени да прекратим веднага тази история. Та ето, това са хората, с които си имаме работа. Хора, които са готови за десет долара да отрежат ушите на собствените си деца. За Джай Хан животът, бил той вашият, или на Сакура, или моят, нищичко не значи.