Тя механично му се усмихна.
— Благодаря ти за анализа, Клей.
— Няма защо — любезно каза Мънро.
Франсин огледа още веднъж твърдите и дори жестоки черти на лицето му. Благодари на Бога за спокойната му сила, за увереността на движенията му, за неговата лоялност към нея.
— Клей, ако не се лъжа, ти май никога не си бил женен, нали?
— Така е.
— Имаш ли деца?
Той й отвърна с една от редките си усмивки.
— Не съм чувал.
Тя обърна чашата си.
— В такъв случай ще ти дам един съвет: никога не създавай деца. Хайде сега да отидем при Сакура.
Сакура тъкмо се унасяше в сън. Събуди се внезапно и подскочи в леглото.
До него бе застанала Франсин Лорънс и мълчаливо я гледаше. Известно време двете се гледаха в очите, без да си кажат нищо.
— Вече знаеш истината — наруши най-сетне мълчанието Сакура.
— Узнах това, което ти пожела да узная.
— Пусни ме да се върна в Лаос — каза Сакура. — Ако им позволя да ме убият, може би ще пощадят Луис.
— Ти натам ли тръгна, когато се измъкна през прозореца?
— Да.
— Дотогава не ми каза нищо за детето си. Сакура сви рамене.
— Знаех, че ще е безполезно. Това пролича от отношението ти към мен. От начина, по който ме разпита. Въобще не вярваш на думите ми. Изгубих си времето, като дойдох при теб. Друга възможност не ми остана. Сега трябва да се върна при тях, за да направят с мен каквото си поискат.
— Може да те изтезават — рязко каза Франсин.
— След изтезанията настъпва смъртта — отвърна тихо Сакура.
— А помислила ли си какво би могло да се случи с детето ти? Ако убият теб, след това вероятно ще убият и него.
— Това може би ще е най-доброто за двама ни — каза Сакура безизразно.
Франсин отиде до прозореца. Костюмът й бе пастелнозелен и подчертаваше както цвета на кожата й, така и цвета на бирманските й нефритови обици и гривна.
— Сакура, бих могла да дам парите. Не знам обаче дали си ми дъщеря. Не знам дали съм ти майка. Дори не знам дали тези пари ще спасят теб или детето ти.
Погледът на Сакура бе напрегнат.
— Защо не беляза детето си? — попита тя със строг глас.
— Не те разбирам.
— Когато си оставила детето си при племето, не може да не си си давала сметка, че дълго време няма да го видиш. На твое място щях да бележа детето си. Да му нанеса някакъв белег, така че да мога да го позная и след дълги години. Белег върху ръката например. Или върху главата, под косата.
— Както се дамгосва добиче? Боя се, че не съм чак толкова практична, Сакура. Просто не ми дойде наум.
Ти беляза ли Луис?
— Не, но не знаех, че ще се разделя с него.
— И аз не знаех, че ще се разделя с дъщеря си.
— Ще платиш ли? Франсин присви рамене.
— Сакура, на всички е известно, че съм натрупала богатство. Всеки ден получавам писма от цял свят. От хора, които ми пишат, че детето им ще умре, ако не им изпратя пари за лекар. От хора, които заплашват, че ще се самоубият, ако не им платя дълговете. От хора в затвора, от умиращи хора, от хора, чиито семейства ще бъдат избити, ако не им изпратя сто долара. Или хиляда. Или десет хиляди. В някои от тези писма дори се казват истини.
— И ти помагаш ли им?
— Понякога.
— Тогава защо не помогнеш и на мен?
— Защото може би начинът, по който излагаш молбата си, оставя какво да се желае — отвърна сухо Франсин.
— Такава ли е работата? Ти какво очакваш — да падна на колене ли?
— Не съм казала, че искам такова нещо.
— Въобще не съм те лъгала, Франсин. Можеше да се опитам да те излъжа. Да ти кажа, че си спомням лицето ти и гласа ти. Дори да протегна ръце и да ти кажа „мамо!“ Можех да направя шоу, което да ти размекне сърцето.
— Тогава защо не го направи?
— Имам много грехове, но никога не съм била лъжкиня.
— Не би излъгала дори за да спасиш детето си, така ли?
— Не умея да лъжа. Знам, че подозираш, че съм превъзходна актриса, че се преструвам. Не съм обаче актриса. Аз съм единствено самата себе си и нищо повече.
— Ако бе дошла при мен преди това да се случи, без да си потънала до шията в неприятности и да искаш пари, нещата може би щяха да се развият по друг начин.