— Ако това не се бе случило, въобще нямаше да те потърся.
— Поне си искрена.
— Когато започнах да съзнавам, че може би си ми майка, внезапно си дадох сметка защо животът ми се разви така. Защо израснах на улицата. Първата ми чувство към теб не бе обич. Бе презрение.
Франсин си пое дъх.
— Според теб тези приказки ще събудят ли у мен желание да ти помогна?
— Ако ми помогнеш, ще се опитам да потисна гнева си. Ще започна да развивам отношенията си с теб от нула. И ще ти позволя да видиш Луис.
— Много си великодушна — каза иронично Франсин. Сакура не се поколеба да продължи.
— Франсин, казах ти, че не съм те лъгала и никога няма да те излъжа. Каза ми, че искаш да чуеш от мен истината, и ето, казвам ти я.
— Твоята истина.
— И твоята. Надникнах в сърцето ти, макар ти да не искаш или да не можеш да надникнеш в моето. Виждам, че от години си започнала да умираш. Можеш да си откупиш живота за седемстотин хиляди долара. Много ли ти се виждат?
Франсин отговори с крива усмивка.
— Не знаех, че умееш така ловко да боравиш с думите.
— Животът ти е бил по-добър от моя. Бях принудена да правя неща, които ме нараниха. Неща, от които се засрамих. От които насмалко не изгубих живота си. Ти си живяла само за пари. За да натрупаш състояние, както се изрази. Възприех те като майка, изоставила ме в джунглата, за да спаси себе си.
— Не си права, Сакура — отвърна Франсин напрегнато.
Досега не ти се обаждах. — Сакура преглътна. — Реших да те потърся едва сега. Луис е невинно дете, Франсин, и животът му е в ръцете ти. Ти можеш да го спасиш.
— Кажи ми, Сакура: какво би станало, ако след като всичко приключи, се установи, че все пак не си ми дъщеря?
— Ще ти върна всичко. До последната стотинка.
— Как?
— Ще работя. Мога да върша какво ли не. Не ме познаваш и не знаеш на какво съм способна. — Пръстите й смачкаха чаршафа. — Ще ти бъда робиня, ако желаеш. До края на живота си.
— Не съм търговка на роби.
Сакура отметна чаршафа и стана. Запъти се към Франсин с побеляло лице и горящи очи.
— Притежавам единственото нещо, което желаеш. За какво са ти пари? Имаш ги повече от достатъчно. Истината е, че душата ти е празна. Какво те очаква, Франсин? Единствено отчаяние и самота. Ще гаснеш, докато собствената ти мъка те довърши.
— Това е съдбата на всички хора, Сакура — отвърна напрегнато Франсин.
— Не е! — Сакура стисна ръцете на Франсин. Собствените й ръце бяха трескави. — Даваш си вид, че ме презираш, обаче аз ти предлагам единствената надежда, на която можеш да разчиташ. Единствената възможност да допуснеш, че детето ти може би все пак е живо. Не можеш да ми обърнеш гръб. В такъв случай би могла направо да се самоубиеш, защото вече няма да има какво повече да очакваш.
— Пусни ме — каза Франсин и се опита да освободи ръцете си.
— Не можеш да си позволиш това — продължи Сакура, без да откъсва горящия си поглед от нея. — Допускаш ли, че можеш? Чудесно знаеш, че ако сега не ми помогнеш, ще изчезна и повече няма да ме видиш. До края на живота си не би могла да се освободиш от мисълта, че дъщеря ти се е върнала от света на мъртвите, а ти си й позволила да умре още веднъж. Че си оставила и нея, и детето й да умрат. Би ли могла да понесеш това? Какво ще отговориш на демоните в ада, когато те запитат защо си убила детето си два пъти?
Франсин най-сетне успя да се освободи от пръстите на Сакура. Постара се да запази спокойствие.
— Малка мръсна кучка.
— Заради това ли ме отхвърляш? Защото съм мръсна кучка? Защото съм боклук? Защото съм жена, разхождала се по света като човешки боклук? Ти какво очакваше, Франсин? Правила съм какво ли не, само и само за да оцелея. Самият факт, че съм тук, е чудо. Ти нямаш представа колко пъти съм била едно нищо, или дори нещо по-малко от нищо. И въпреки това оцелях. А сега кръгът се затвори и всичко отново зависи от теб. Така, както е зависело от теб преди много години в джунглата. Какво ще направиш сега? Пак ли ще си тръгнеш?
— Ти нищо не разбираш — прошепна Франсин.
— Ще ти кажа какво разбирам, Франсин. Когато погледна лицето ти, виждам своето лице. Когато погледна очите ти, виждам своите очи. Когато позная себе си в теб, започвам да те ненавиждам.
Франсин се уплаши от горящия поглед на Сакура. Стори й се, че през очите й наистина може да надникне в един безкраен ад.
— Да ме ненавиждаш?
— Да — отвърна ожесточено Сакура. — Единствено тази омраза ме кара да съм сигурна, че си майка ми, която ме е изоставила в джунглата преди много години.
Франсин, без да каже нищо, се обърна и излезе от стаята.
Бе седнала на леглото, прегърнала коленете си и извърнала глава. Не погледна към вратата, но разбра, че е влязъл Мънро.