— Трябва да побързаме — рече тя. Пълното й лице бе пребледняло. — Да вървим!
Детето се вкопчи във Франсин и бързо излязоха от ресторанта. Този път, може би поради намесата на генерала, светлините не бяха напълно угасени.
— Бих казал, че тук е доста тясно — каза някой сърдито. Не се разбра на какво се сърди — дали на присъствието на келнерите и готвачите в бомбоубежището, или просто на факта, че са му прекъснали вечерята. В този момент сирената започна да вие. — Малко позакъсня — каза същият глас. Веднага след това високо се обадиха други гласове, сякаш за да заглушат шума на сирената.
— Страх ме е — прошепна Рут.
— Не се бой, Рут, тук сме в безопасност — каза Едуина. Артилерията вече стреляше непрекъснато. Мисълта за артилерийския бараж подействува успокояващо, обаче след малко се чу друг, по-глух тътен. Върху града бяха започнали да падат бомби. Франсин внезапно си представи нощното небе, изпълнено с бомбардировачи, и как пилотите алчно гледат града.
— Това японците ли са? — попита ужасената Рут.
— Да, пиленце.
— Какво правят?
— Пускат бомби.
— Защо пускат бомби?
— За да разрушат сградите — каза Франсин.
— Ами ако в сградите има хора? — попита Рут разтревожено.
Нямаше смисъл да крие истината от нея.
— В такъв случай хората ще бъдат убити.
Рут усвои безмълвно тази истина и се притисна до майка си още по-плътно.
— Това трябваше да се очаква — каза генералът, най-сетне влязъл в бомбоубежището. — Има пълнолуние, което е много удобно за бомбардиране. Предполагам, че ще бомбардират през цялата седмица.
— Баща ти няма ли да слезе? — попита Франсин Едуина.
— Не.
— Но това е опасно. Не можеш ли да го убедиш? Момичето само поклати глава.
— Вероятно ще се качи в стаята ни и ще изчака всичко да приключи.
Рут се разплака и Едуина я погали по главичката.
— Не плачи, Рут, не плачи.
Тътенът на бомбите започна да се засилва и земята под краката им се затресе. Хората започнаха да говорят още по-шумно и оживено. Разнесе се дори и смях.
— Къде е майка ти, Едуина?
Напевният глас, подобен обой, изпълняващ трагичен етюд, потрепери.
— Умря преди два месеца.
— Моите съболезнования — възкликна Франсин.
— Благодаря. Тя отдавна не бе добре. Откакто я помня, все боледуваше. Тукашният климат не й понесе.
— Това е много тъжно.
— Баща ми трябваше да я изпрати у дома. Всички лекари го съветваха да го направи. Той обаче отказа. Каза, че не можем да си позволим да се върнем. — Момичето говореше спокойно, без гняв. — Преди няколко години се преселихме в хълмовете на Камерон, за да избягаме от горещините.
— Родена съм близо до тях, в Ипо — каза Франсин.
— Така ли? — Гласът на Едуина се оживи. — Наистина е близо. Харесвам хълмовете. Казват, че приличали на шотландските, но аз съм била в Шотландия и мога да ви кажа, че съвсем не си приличат. Както и да е, за майка ми това се оказа без значение. Разболя се от треска и умря.
— Много тъжно — отбеляза Франсин.
— Татко има чаена плантация. След десанта на японците дойдохме тук и не знаем какво е станало с нея. Тук обаче е много скучно. Поне беше преди да дойдете вие с Рут.
— Къде учиш?
— Учих в пансион в Куала Лумпур, преди да започне нашествието. Сега ми преподава татко.
— Сигурно е много умен човек.
— Права сте. Наистина е много умен. — В гласа на девойката се прокрадна тъжна нотка.
Бомбардировката свърши неочаквано и съвсем внезапно. Зенитната артилерия продължи да стреля още няколко минути, след това и тя замлъкна. Разговорите в бомбоубежището също секнаха внезапно. Хората сякаш очакваха някой да им обясни нещо.
— Отидоха ли си, мамо? — прошепна Рут. Разнесоха се стонове. Хората се раздвижиха.
— Знаете ли, че тези проклети сирени звучат досущ като лондонските? — каза един глас.
— Защо не ни прикриват наши изтребители? — попита разтревожено някой. — Това е срамота.
Бомбардировката не се бе оказала нищо особено, обаче Франсин усети болки в стомаха, които й напомниха за страха й. Чувствуваше слабост и леко гадене. Върнаха се в ресторанта. Ястията им, вече съвсем изстинали, си бяха върху масите. Келнерите тихичко си говореха. Някои хора отново седнаха на масите си, сякаш с намерението да подновят вечерята си.
Бащата на Едуина не бе помръднал от мястото си. Седеше леко наведен в стола си и все така гледаше чинията си. Плешивината му сияеше в бледата светлина.
— Навярно е много смел — каза Франсин на Едуина.
— Все едно му е дали ще живее, или ще умре. Франсин се изненада, после попита: