— Как си? — попита я. Тя не отговори.
Той придърпа стола към кревата, седна и подпря лакти на коленете си. Умишлено зае поза, запълваща цялото й полезрение. При все това тя не го погледна. Очите й бяха замъглени, сякаш бе вперила взор в някакво друго пространство.
— Сакура, ти какво всъщност очакваш? Мислиш ли, че с подобно поведение можеш да постигнеш нещо?
Тя не даде признак да го е чула.
— Мислиш ли, че можеш да й крещиш, да я обсипеш с обиди, да я обвиниш за всички неприятности в живота си и след това да очакваш да ти се притече на помощ?
— Вече не ми трябва помощ. Ще си тръгна, за да спася Луис.
— За да те нарежат на парчета? Това няма да спаси Луис.
— И тя няма да го спаси.
— Би могла да го спаси. Стига да й кажеш истината.
— Тя не желае да се изправи пред истината. Тя е решила, че истината не й трябва, още когато ме е зарязала в джунглата. Аз обаче се върнах. Сега тя отново иска да се отърве от мен. Да се отърве, щом иска, и да върви по дяволите.
Мънро я погледна в очите. В зениците й се бе появила сребриста светлина, наподобяваща сияние.
— Значи ти наистина вярваш, че си нейна дъщеря — каза тихо.
— Да.
— По-рано обаче каза, че не си сигурна дали е така. Защо си така уверена сега?
— Защото го усетих — отвърна мрачно Сакура и докосна гръдта си. — Когато сме заедно, чувствувам го ей тук, вътре. Знам, че ми е майка.
— Защо не й го кажеш?
— Казах й го.
— И тя не ти повярва?
— Тя не иска да ми повярва. — Сакура тъжно се усмихна. — Не иска да приеме, че я презирам.
— Ти си й казала, че я презираш? — Да.
Той поклати глава.
— Много умно, Сакура. Браво.
— Вече ти казах, че нито ще я излъжа, нито ще се държа угоднически пред нея.
— Обаче искаш тя да ти даде шестстотин и осемдесет хиляди долара, нали?
— Да, за внука й.
— Сакура, събуди се — каза й грубо той. — Лежиш тук, болна от туберкулоза. Рей-бановете ще убият детето ти, ако ни им занесеш цяла камара пари. Завърнеш ли се, ще ви убият и двамата. В света има само един човек, който може да ви помогне, а ти му се изплюваш в лицето. Кой ти дава право да оценяваш действията й? Тя не е изоставила детето си, за да се спаси. Оставила го е, за да спаси него. Как не можеш да си дадеш сметка какво й е струвало това? Та ти си направила същото.
— Аз не изоставих Луис — опъна му се тя. — Отнеха ми го!
— Добре, отнели са ти го, и ти после си го изоставила. Каква е разликата?
— Има разлика! Аз никога нямаше да изоставя детето си по своя воля. Аз не съм себична като нея. Или малодушна като нея. Аз щях да взема детето си със себе си, каквото и да ми струва това.
— Щеше да ти струва живота на детето. — Кехлибарените му очи засветиха. — Знаеш ли какво е направила? Прекосила е пеша цяло Борнео. Прекосила е пеша петстотин километра тропически джунгли и планини. Това й отнело четири месеца и накрая тежала под четиридесет килограма. Толкова горе-долу тежи един скелет. Няма дете, което да оцелее след такова пътешествие. Оставила е детето си при селяните, защото било болно от дизентерия и вече нямало сили. Ако ти наистина си нейна дъщеря, Сакура, днес си жива само благодарение на това, че те е оставила при племето. Иначе отдавна да си се превърнала в купчинка кости в джунглата. Тя сведе поглед, извърна се и стисна устни.
— А сега ме изслушай внимателно — продължи той по-тихо. — Време ти е да пораснеш, и то бързо. Самата ти не си никакъв ангел, Сакура. Ако сега си потънала в лайна до шията, сама си си виновна. Не ти е виновна Франсин, нито пък някой друг. Вършила си много лоши неща и си другарувала с много лоши хора, и заради това днес се нуждаеш от помощ. — Той се изправи и се надвеси над нея като черна планина. — Сега всичко зависи от теб. Тя е готова да ти подаде ръка. Готова е обаче и да ти обърне гръб и да те остави сама да се разправяш с Макфадън.
После тръгна към вратата. Тъкмо бе хванал дръжката, когато чу гласа й.
— Мислиш, че не знам това ли? Той се обърна.
— Че не знаеш какво?
— Че не знам, че аз съм виновна? — Той с удивление установи, че очите й са пълни със сълзи.
— Щом е тъй, не обвинявай за случилото се само нея.
— Тя ми причинява болка. По-голяма, отколкото можеш да си представиш.
Разплака се. От риданията раменете й потрепваха. Той я гледаше. Дали пък не бе превъзходна актриса, хамелеон, знаещ инстинктивно как да промени цвета на кожата си при всяка промяна в обстановката? Върна се и седна до нея.
— Искаш ли да знаеш какво мисля по въпроса, Сакура? Според мен тя би ти помогнала, стига да й дадеш и най-малка възможност за това. Ти обаче не щеш да й дадеш дори тази малка възможност, защото си прекалено горделива и прекалено глупава.