— Днес съществуват много действени средства за освежаване на паметта — каза Макфадън. — Искате ли да й помогнем?
— Тя не си спомня нищо, майоре, защото няма какво да си спомня. Не е мое дете. Нещата са съвършено прости.
— Не са чак толкова прости, госпожо Лорънс — отвърна тихо Макфадън. — Повярвайте ми, не са. Защо заплащате престоя й в клиниката? Защо възложихте на Мънро да проучи коя е? Защо се безпокоите да не й сторим зло? Истината е, че не искате да рискувате.
— Не съм приела Сакура като своя дъщеря — повтори твърдо Франсин.
Макфадън си поигра с пурата си и се вгледа в дима с присвити очи.
— Ще сгреша ли, ако кажа, че сте шокирана? Едва ли е особено удоволствие да разбереш, че отдавна изчезналото ти дете търгува с хероин, лъже и краде. Обаче това е истината, нали? — Макфадън отново захапа пурата и бръкна в джоба си. — Да не забравя, нося снимка на детето с молба да й я предадете.
Подаде снимката на Франсин. На черно-бялата фотография се виждаше трупа на малко дете. Бе цялото обгорено от напалм. От обгорялото телце стърчаха остатъци от крайници.
Франсин усети как започва да й се гади.
— Вие сте болен човек — тихо каза Мънро.
На лицето на Макфадън се появи едва забележима усмивка.
— Извинявайте. Обърках снимките. Ето тази, която трябваше да ви дам.
Хвърли в скута на Франсин друга снимка. Тя с усилие я обърна. На нея се виждаше малко момченце с къса тъмна коса. Бе седнало на земята, вперило разтревожен поглед в обектива. От двете му страни, подобно на рамка, го обграждаха краката на военен в камуфлажна униформа.
— Всъщност добре е да й покажете и двете снимки — каза Макфадън. — Един вид, да знае какво може да му се случи.
— Тези крака в ботуши на снимката май са твоите? — тихо каза Мънро. — Познах ли?
— Да, моите са — каза Макфадън и погледна Мънро подигравателно.
Франсин погледна Макфадън с отвращение.
— Майоре, нима това е начинът на работа на ЦРУ?
— Тя открадна пари от моите колеги и вие сте виновна за това.
— Откъде накъде ме замесвате във вашата престъпна дейност?
На Макфадън разговорът очевидно му бе забавен.
— Детето ви открадна пари, които САЩ използуваха във военната си дейност в Югоизточна Азия. Парите, които то открадна, бяха предназначени за борба с комунизма. Това днес се смята за престъпление.
— Виж какво, Макфадън, я по-добре ни спести тези патриотични фъшкии — тихо каза Мънро.
Макфадън го погледна.
— Вие, чернилките, винаги сте възприемали патриотизма като фъшкия.
Мънро хладно се усмихна.
— Това са наркопари.
— Не се прави на глупак, Мънро. На никого не му дреме откъде са дошли парите. Важното е за какво се използуват. — Макфадън кимна към тичащите служители на Мънро. — Теб и тези като теб ви бива само да пълните окопите. Събрахте се половин милион души с оръжие за десет милиарда долара и цял корпус генерали, а започнахте да губите войната още от първия ден. Аз върша работата, с която вие не успяхте да се справите.
Мънро го погледна презрително.
— И вие губите войната, Макфадън. Хич не се заблуждавай.
Макфадън се обърна към Франсин.
— Дайте ми парите, госпожо Лорънс. Гласът на Франсин бе твърд.
— И аз знам какво е война и съм гледала смъртта в очите. Не съм дете, което можете да уплашите.
Макфадън се наведе към нея.
— Вижте. Сакура и детето й могат да бъдат спасени само по един начин — като платите парите. Впрочем, ще се изразя иначе: ако искате да разберете дали Сакура ви е дъщеря, или не, трябва да платите. Ако й прережем гръкляна, няма да можете да проверите нищо.
— Ако Сакура или детето й пострадат, няма да получите и стотинка — отвърна ледено Франсин. — Заплахите ви са смехотворни.
Макфадън изплю няколко късчета тютюн и се усмихна.
— Смехотворни, казвате? Не можете да я опазите, госпожо Лорънс. Не и от мен.
Откъм езерото дойде нова вълна от вледеняващ въздух. Мънро през цялото време не бе преставал да наблюдава Макфадън. Внезапно съобрази какво означава усмивката му.
— Дявол да го вземе — каза тихо. — Сакура! Стреснатата Франсин го стисна за ръката.
— Какво има?
— Трябва да си тръгваме — отвърна Мънро и й помогна да се изправи. Сърцето му туптеше лудешки.
Макфадън продължаваше да се усмихва.
— Ще си продължим разговора по-късно. Ще поддържаме връзка. Разбрахме ли се?
Сакура седеше в леглото с кръстосани крака, положила длани върху коленете си. Дишаше дълбоко, като с всяко издишване се опитваше да се освободи от страха и гнева. Изчака всички отрицателни вълнения да я напуснат. Когато се почувствува свободна от тях, затвори очи и пое дългия път през гората към реката.