Това бе форма на медитация, на която я бе научил Томоюки Уеда в една градина в Токио, когато бе на не повече от пет или шест години. След време друг сенсей й помогна да разучи тази техника с разума на възрастен, не на дете.
Тя бе предприемала стотици пъти това пътешествие с надеждата да стигне до местоназначението си. Никога обаче не го бе постигала.
Пътят до реката бе много дълъг. Гората бе гъста и мрачна и обитавана от много сенки. Някои бяха добри. Много бяха жестоки. Всички обаче, които я бяха докосвали, приятно или болезнено, за добро или за зло, бяха там. Всички бяха заели местата си покрай пътеката.
Някои, обградени с огнен ореол, стояха встрани, най-вече мъртвите й бащи. Първият, когото срещна, бе Ли Хуа, последният й баща. Като приглаждаше бялата си брада, както правеше приживе, той й се усмихна, докато тя преминаваше покрай него. Зад него имаше тълпа от по-незначителни призраци, сред които и войници. Там бе и Роже, вече не в облика на огнена змия, а на красив и приветлив мъж, какъвто го помнеше. Държеше в ръце красивото бебче Луис и на Сакура й се прииска да му каже нещо. Пътят й обаче минаваше покрай тях. Направи усилие и продължи напред.
Пътят през пренаселената гора бе дълъг и мъчителен. Сакура срещна цял легион хора, видя безброй места.
След известно време стигна до самия Томоюки Уеда. И той изглеждаше така, какъвто го помнеше. С широко разкрачени в самурайска стойка крака и горящ поглед. Тя знаеше, че черните му очи се сърдят не на нея, а на един свят, който не бе успял да разбере сложната му природа. Тя видя как той повдигна ръце в знак на воинско приветствие. Даде й знак да продължи пътя си към реката.
Реката вече бе наблизо. Ревът й се чуваше иззад дърветата. Оттук напредъкът й щеше да става все по-труден, дори невъзможен. Всеки метър й струваше огромни усилия и пътеката под краката й започна да се губи.
Все още обаче не се бе заблудила. Тук, в най-тъмното и усойно място в гората, я очакваха Ману и Вай. Посрещнаха я с огромна радост. Не произнесоха дори дума. С нежни движения докоснаха цялото й тяло, за да се убедят, че всичко с нея е наред. Очите им, тъмни и влажни, блестяха на слабата светлина в джунглата. Тя остана при тях доста време, като поемаше от спокойствието им. Малки и крехки, те наподобяваха горски животни.
Накрая събра достатъчно сили, за да напусне Ману и Вай и да предприеме последната и най-опасна част от пътешествието си. Започна да я обхваща истински ужас. Треперещите й нозе я понесоха към реката. Тя бе съвсем близо и ревът й се разнасяше иззад дърветата. Започна да различава и други звуци. След като излезе от гората и стъпи на брега, видя това, което знаеше, че ще види. Това, което винаги виждаше — ужаса.
Униформените мъже дойдоха от реката и репликите, с които общуваха помежду си, наподобяваха крясъци. Държаха пушки, щикове и мечове. Другите хора, нейните хора, стояха голи и неподвижни, в безмълвно очакване.
Тогава започна клането.
Проля се много кръв. Достатъчно кръв, колкото да окървави брега на реката и да промени цвета на водата. Желязото потъваше в човешката плът и от нея изтичаше още кръв.
Със сетни усилия тя се придвижи сред призраците, убиващите и умиращите, и се доближи до реката. Бе свела поглед, за да не вижда ужаса. Кръвта намокри босите й крака. От силните крясъци щеше да оглушее. Принуди се да продължи напред, — да се опита да проникне в тайните.
Най-сетне се оказа в реката. Бе леденостудена и костите й измръзнаха. Бавно повдигна глава. Около нея умираше цяло селище. Опита се да се вгледа в това, което се намираше отвъд реката. Знаеше, че на другия бряг са застанали фигури. Фигурите на тези, които я бяха довели тук.
За миг й се стори, че може да различи чертите им. Сетне душата й избухна и тя излезе от транса. Образите бяха разкъсани на парчета и на тяхно място остана само мрак.
Като трепереше цялата, тя промени позата си. Бе напълно обезсилена. Бе правила това упражнение много пъти с надеждата да съзре истината. И този път обаче не успя, както не бе успявала никога. Не можа да стигне до онова място и не успя да различи онези лица. Не й бе по силите да види нещо отвъд раждането си.
Чу как вратата се отваря и уморено извърна глава.
Сърцето й трепна, сякаш през гърдите й бе преминал електрически ток.
Веднага позна Туон, макар и да се бе сдобил отнякъде с бяла престилка. Черните му очи горяха. Той затвори вратата и тръгна към леглото й.
— Как успя да влезеш тук? — възкликна тя.
— Мръсна кучка! Курва! Безреден боклук! — Туон говореше на лаоски и звуците излизаха направо от гърлото му. — Мислиш, че можеш да се скриеш от нас?
Тя се отдръпна. Зад нея имаше звънец. Ако го натиснеше, след малко щеше да дойде медицинска сестра.