В момента един от най-добрите му хора, въоръжен, бе застанал пред вратата. Други четирима бяха заели позиции около стаята. Този път Парсънс не възрази.
— В болницата вече няма да направят нищо повече — каза Мънро на Франсин. — Когато обаче Сакура напусне сградата, веднага ще я заловят. След това ще я оставят жива, докато измъкнат пари от вас. После ще я убият.
Франсин даде знак, че е разбрала. Очите й бяха подпухнали.
— Разбирам.
— Трябва да я отведем на сигурно място. При това не разполагаме с много време. Желаете ли да я укрия на сигурно място извън щата?
— Ще се наложи да отидем малко по-далеч — отвърна Франсин. Внезапният изблик на чувства, изглежда, бе прочистил разсъдъка й и сега тя отново се владееше. — Ще я отведем в Хонконг.
— В Хонконг? Та те знаят, че имате жилище в този град. Ще ни открият за двадесет и четири часа.
— В Хонконг притежавам и други имоти, Клей. — Франсин се усмихна лукаво. — Имоти, за които никой нищо не знае. Единствено аз знам кой е истинският им собственик. Ще разполагаме с време, което ще ни бъде достатъчно най-малкото, за да обмислим следващия си ход. Знам, че пътешествието до Хонконг е извън твоята сфера на действие, Клей. Ще имам грижата това да се отрази върху заплащането.
Той вдигна рамене.
— Не се тревожете за моята сфера на действие. Вече ви казах, че няма да ви оставя сама.
Тя за миг го погледна в очите. След това се доближи до него и го целуна по бузата. Устните й бяха хладни.
— Благодаря ти, Клей.
— Няма проблеми, госпожо Лорънс.
— Казвай ми Франсин.
— Добре.
В стаята безшумно влезе една медицинска сестра.
— Госпожо Лорънс, полицията иска да разговаря с вас и с господин Мънро.
— Какво ще им кажем? — попита Мънро.
— Нищо няма да им кажем — отвърна Франсин. — Утре тя вече няма да е тук. Ще я изведем от болницата още тази нощ.
— През нощта ли? Та тя все още е под ефекта на упойката.
— Ще рискуваме много повече, ако тя остане тук дори още един ден. Можем да се надяваме да се откъснем от тях единствено, ако действуваме бързо и неочаквано. Това няма да го очакват.
Мънро я погледна с лъвските си очи.
— Може би сте права.
— Ще наемем частен самолет. Познавам една авиокомпания, която проявява дискретност при превозите.
— Смятате ли, че тя ще понесе един дълъг полет?
— Смятам, че може да понесе още много други неща — отвърна хладнокръвно Франсин.
Вече бе възстановила напълно прекрасната си форма. Мънро осъзна това и кимна с разбиране.
— Ще вземем ли и медицинска сестра?
— Не. Помощници не ни трябват. Ще бъдем само тримата — ти, аз и Сакура. Ще вземем и лекарствата й, като ти ще имаш грижата тя да ги взима, докато стигнем до Хонконг. Необходима ни е максимална сигурност, Клей. Никой не трябва да разбере, че тя ще напуска болницата. Никой не трябва да разбере какво сме замислили. Ще я отведем направо на летището и веднага ще вземем самолета.
Излязоха заедно в коридора.
— А ако Макфадън ме потърси днес, какво да му кажа? — попита Мънро.
— Кажи му, че ще му се обадя — отвърна Франсин и очите й проблеснаха.
Клей Мънро се събуди високо над тъмния океан. Сънят му бе кратък и измъчен. Бе сънувал Виетнам и смъртта на приятели. Лицата им се задържаха още няколко секунди в съзнанието му, докато погледна през тъмния прозорец. В нощта се бе появила кървава ивица, първият признак на зазоряването.
Той отхвърли одеялото си и се огледа. Видя на седалката на Франсин документите и калкулатора й, обаче самата нея я нямаше. Очевидно бе отишла в задната част на самолета, при Сакура. Мънро стана и наля две чаши кафе от машината. В този полет нямаше стюардеси.
С чашите в ръце тръгна назад. Досега не бе пътувал с частен самолет. Самолетът, малък „Лиър“, бе предназначен за дванадесет пътници. На борда бяха само трима и останалите седалки, осветени от меката светлина, бяха празни. Бяха решили да не взимат никого и да се придвижват колкото се може по-бързо и незабележимо.
Франсин седеше до Сакура, която бе на носилка и покрита с одеяла.
— Още ли спи? — попита Мънро.
— Да. Но вече изглежда по-добре — отвърна Франсин. Бяха споменали Сакура по време на пътуването само един-два пъти, без да влизат в подробности за състоянието й. Франсин взе кафето. — Благодаря ти. Много добре ще ми, дойде.
— Ако искаш, ще те отменя. Няма да е зле да поспиш малко.
— Не се нуждая от много сън. Опитах се да поработя, но не успях да се съсредоточа.. Просто размишлявах.
Той седна до нея.
— За какво?
Лицето й за миг придоби странно изражение.
— За надеждата.
— За надеждата ли?