— Надеждата е мъчител, Клей. Преди много години се насилих да приема мисълта, че дъщеря ми е мъртва. Ако не го бях направила, щях да изгубя разсъдъка си. Щях все още да я търся из джунглата. Успях да възстановя живота си едва след като приех, че тя вече не съществува. Благодарение на това успях да оцелея. Нали ме разбираш?
— Да — отвърна той тихо.
— А сетне се случи това. — Франсин кимна към Сакура. — Сетне се появи този гладен призрак.
— Гладен призрак? Тя се усмихна.
— Сакура се появи при мен в Деня на гладните призраци. Китайците вярват, че ако човек не бъде погребан в съответствие с необходимия церемониал, душата му се отправя към подземния свят гладна. После, по време на седмата луна, идва да навести живите. Те пък умилостивяват духовете, като изгарят пари и различни хартиени предмети. И ето, тридесет години по-късно при мен се появи тази полуобезумяла жена и ми каза, че тя може би е Рут. Не можех да приема, че това не е измама. Не исках повече да се подлагам на мъчения. Възможността да се случи чудо бе малка, прекалено малка. Опитах се да запазя самообладание. Бях внимателна с нея. Бях длъжна да бъда внимателна. А после дойде всичко останало: наркотиците, войната, покварата, насилието… Франсин го погледна в очите. — Опитвам се да си обясня защо в началото бях толкова враждебно настроена към нея.
— Няма какво да си обясняваш.
— Трябва да намеря обяснение на собствената си глупост.
— Допускаш ли, че ти е дъщеря?
— Според мен мъничката възможност тя да е Рут е далеч по-важна от голямата възможност да не е. Преди да порежат лицето й излизах от обратната предпоставка.
— А сега?
— А сега трябва да се държа така, сякаш вярвам, че е Рут. Докато не се докаже противното.
— Значи си решила да плащаш. Думите му не прозвучаха като въпрос.
— Да. Предпочитам да платя, отколкото да наблюдавам как убиват нея или детето й.
— Можеш ли да отделиш толкова пари?
— Ще ги намеря, щом възникне такава необходимост.
— Това няма ли да осакати финансите ти?
— Ще ги нарани, но няма да ги осакати
— А ако тя изчезне още след като платиш парите?
— В такъв случай ще излезе, че са ме измамили. Поне обаче ще мога да живея в мир със себе си.
Той премести поглед от нейното лице върху лицето на Сакура.
— Ако питаш мен, страшно много ти прилича.
— Наистина ли?
— Да. Приличате си и в други отношения.
— Като например?
— Сакура е силна като теб. — Той за миг се поколеба. — Някак си е… особена.
— Вярно е, особена е.
— Сякаш гори с някакъв вътрешен пламък.
— Такива пламъци понякога обгарят хора, започнали да страдат още от началото на живота си. Тя как се изрази? Май каза нещо като „През целия си живот губех хората, които обичах“.
— Да. Това бе едно от най-тъжните неща, които съм чувал. Та и ти си изгубила любимите си хора, Франсин. Затова гориш по същия начин.
— Може би това е единственото, което ни свързва.
— Възможно е. Франсин, няма да ти е леко. Изгубила си послушно момиченце, хванало се за полата ти, а сега заварваш пълнолетна и лоша жена, извършила много лоши неща. Сакура пък е изгубила любяща я майка, която за нея е била всичко на света, а сега намира недружелюбно настроен чужд човек. Е, това наистина се случва между всички родители и деца. Само дето при нормални обстоятелства процесът съвсем не е така бурен.
— Прав си. — Франсин разтри очи. — Уморена съм.
— Ако искаш да си починеш, аз ще остана при нея — предложи Мънро.
— Да. Може би все пак ще е по-добре да подремна — каза Франсин.
Сакура лежеше сред много тела. Телата на другите селски деца и на селските кучета. Пробуди я ухапването на бълха, което я накара неволно да се почеше. Не й се искаше да напуска топлото място, обаче любопитството й бе огромно. Сега, преди останалите да се събудят, бе единственият й шанс да зърне съкровището.
За това съкровище бе научила от другите деца. Съхранявало се в забранената стая в другия край на постройката. Тя много искаше да надникне там, но не й позволяваха. Стаята беше недостъпна за деца.
Сега обаче, докато другите спяха, тя щеше да отиде там и да надникне. Щеше да види какво охраняват така усърдно. Започна да си представя златни корони и купчини скъпоценни камъни.
Бавно се измъкна от мястото си и с пълзене излезе на верандата. Над реката висеше гъста мъгла. Под постройката грухтяха прасета и едно куче се чешеше; слънцето още не бе изгряло.
За миг се поколеба и се огледа още веднъж. Никой не помръдваше.
Бавно тръгна по верандата. Хлабавите бамбукови пръти започнаха да се извиват под босите й нозе. Пукаха и скърцаха, и й се стори, че във всеки миг някой от възрастните ще я запита къде е тръгнала. Никой обаче не я спря.