Помещението в дъното на коридора бе заключено с най-обикновено дървено резе. Не бе необходима специална брава. Съкровището се охраняваше не от ключалки, а от страха пред свещените обичаи. Тя обаче не бе дъщеря на племето и смяташе, че тези обичаи не важат за нея.
Отмести резето и влезе.
Измина известно време преди очите й да се нагодят към мрака. За нейно голямо разочарование, никъде не видя злато, сребро, рубини и изумруди. В малката прашна стая бяха струпани тръстикови рогозки, стари рибарски мрежи и всякакви други вехтории.
В ъгъла видя голям чувал. Обнадеждена, надникна в него. Бе пълен с ориз за посев. Това наистина бе своеобразно богатство, нещо като обещание, че през следващата година ще разполагаш с реколта. Тя обаче не търсеше такова съкровище. Поразрови се в ориза, но пръстите й не откриха нищо.
Вдигна очи. На носещата таванска греда бяха накачени тикви. Сърцето й туптеше лудешки, тъй като вече бе изпълнена с чувство за вина за стореното. Може би това бе съкровището. Може би тиквите бяха пълни със злато и скъпоценности.
Покатери се на купчина рогозки, за да ги огледа по-отблизо. Не бяха тикви.
Бяха човешки черепи.
Бяха поне сто, ако не и двеста. Повечето бяха без долни челюсти. Очните им кухини зееха. Върху някои все още бяха останали парчета кожа и прашни кичури коса. Множество поколения паяци ги бяха обвили с плътни бели паяжини. Именно черепите, наподобяващи отвратителни плодове и скрити в прашния килер, бяха съкровището на племето. Един от черепите бе пресен. Бе току-що опушен и кафявата кожа бе прилепнала плътно към костите. Жълтите зъби, някои от тях със стоманени коронки, сякаш се хилеха. Косата на черепа бе късо подстригана. Без съмнение това бе черепът на японски войник. Сбръчкалите се мъртвешки очи я гледаха през очните кухини. Обхвана я ужас и тя залитна на купчината рогозки, върху която бе стъпила. Опита се да се хване за нещо, но пръстите й само разкъсаха паяжините. Започна да й се гади.
Събуди се. Отмести мрежата против комари, надвиснала над леглото й. Намираше се в малка безлична стая, която й бе съвършено непозната. Къде беше? В главата й започнаха да се възвръщат неясни спомени: излизане от клиниката, качване на самолет. Въздухът, филтриран от климатична инсталация, бе студен, обаче тя усети, че навън ще е много горещо. Една от стените бе покрита с плътни щори. Тя вдигна една от тях и видя врата, гледаща към тясна тераса.
На терасата седеше Франсин Лорънс. Бе с тъмни очила и четеше вестник. Видя Сакура и стана.
— Сакура?
Денят бе убийствено горещ. Звуците на града закънтяха в ушите й. Над главата й висяха цели планини от бели облаци, които придаваха на небето цвета на паче яйце. Високите сгради бяха далеч, но китайските йероглифи на неоновите надписи се виждаха чудесно. Сакура разбра къде се намира.
— Хонконг — каза Сакура. Франсин кимна утвърдително.
— Да. Коулун. Тук си в безопасност. Как се чувствуваш?
— Вие ми се свят — каза Сакура. Под това зеленикаво небе всичко й изглеждаше нереално. Шевовете на полуотрязаното й ухо ужасно я боляха. — Може ли да видя лицето си?
Франсин кимна утвърдително и я отведе в банята. Апартаментът бе малък, чист и безличен.
— Никой не знае, че този апартамент е мой — каза Франсин на Сакура. — Тук никой няма да те открие. С нас е Клей Мънро. Отиде да купи храна и скоро ще се върне.
Сакура погледна лицето си в огледалото. Под очите й имаше сенки. Свали бинтовете от ухото си. Раната бе грозна и черна. Шевовете, подобни на мравки, бяха покрити със съсирена кръв. Изваждането на конците нямаше да е приятна работа.
— Казах им да внимават с шевовете — каза Франсин. — Казаха, че ще остане белег, но че косата ти ще го закрие.
— Защо си толкова любезна, Франсин? Нима гледката на малко пролята кръв може да те разстрои?
— Не — отвърна Франсин. — Просто се опитах да подходя практично към проблема.
— Защо ме доведе тук?
— Заради твоята безопасност.
— Не можеш да ме защитиш.
— Съмнявам се да си в състояние да прецениш какво мога и какво не мога — сухо отвърна Франсин.
Погледите им се срещнаха в огледалото.
— Ще помогнеш ли на Луис? — попита тихо Сакура.
— Ще видя какво мога да направя — отвърна хладно Франсин.
Сакура преглътна.
— Франсин, може и да не си правиш труда да спасяваш мен. Моля те обаче да спасиш него.
— Вече ти казах, че ще видя какво мога да направя. — Франсин докосна леко рамото на Сакура. — Спа непробудно осемнадесет часа.
Сакура се наведе и наплиска лицето си с вода, после каза:
— Сънувах селото. Сънувах мига, когато открих къде държат черепите.