— Просто се опитвам да си изясня нещата.
— Съвсем ясно ми е какво се опитваш да направиш! Франсин остави пръчиците и сухо каза:
— След като Сакура вече се възстанови, време е да извикаме лекар, за да я прегледа.
Апартаментът се намираше в Коулун. Бе разположен в близост до залива в квартала, който не бе нито беден, нито богат, нито посещаван от туристи. Франсин бе закупила това жилище, както и още няколко други като него, като ги възприемаше като инвестиции. Бе регистрирано не на нейно име, а на името на една от нейните анонимни компании. Не й се вярваше да е лесно да ги открият. При все това тя прояви голяма предпазливост, когато на следващия ден изведе Сакура от жилището. Лекарят бе препоръчал да излезе малко на въздух. Сакура имаше нужда от още дрехи, така че Франсин я отведе в един близък търговски център. Избра най-натовареното следобедно време, когато съчетанието от грамаден черен мъж и две евразийски жени щеше да привлече най-малко внимание.
Сакура не прояви особен интерес към дрехите, така че Франсин й ги избра сама. Тръгнаха обратно към жилището с пакети в ръце. През нощта бе валяло и между облаците се виждаше осветеният от слънцето връх Виктория. Гъстата растителност по склоновете му контрастираше с небостъргачите и жилищните сгради.
На обратния път за апартамента минаха покрай малък парк, в който си играеха деца. Сакура спря и попита:
— Може ли да поседнем за малко? Уморена съм.
— Съвсем близо сме до вкъщи — отвърна Мънро. Ухото й гореше от раната.
Трябва да си почина малко — каза тя сопнато. — Това престъпление ли е?
— Не, не е престъпление — отвърна й търпеливо той. — Просто не искам да бъдеш забелязана.
— Кой ще ми обърне внимание тук?
— На мен съвсем определено ще ми обърнат внимание. — Мънро я хвана за ръката. — Хайде, нека се приберем. Няма смисъл да стърчим тук. Тя дръпна ръката си.
— Не ме докосвай!
— Нека си почине за малко — съгласи се Франсин. — Малко свеж въздух ще й дойде добре. Аз ще се прибера. Трябва да се обадя по телефона.
— Добре — съгласи се неохотно Мънро. Той последва Сакура в парка, а Франсин тръгна към апартамента. Седнаха до една стена. Детската площадка бе пълна с деца, които се спускаха по пързалките и се люлееха на люлките. На пейките бяха насядали множество родители, баби и дядовци, както и бавачки филипинки. Мънро погледна Сакура и забеляза, че гледа играещите деца напрегнато. Бе стиснала юмруци.
— На колко години е момченцето ти? — попита внимателно той.
— Почти на две и половина.
— Говори ли много?
— Да, при това на английски, френски и лаоски. Той… — Сакура преглътна, гърлото й се сви и не можа да продължи.
— Ти обичаше ли баща му? — попита Клей.
— Да.
— Не може да не си знаела, че е бил лош човек.
— Беше красив.
— Това достатъчно ли е?
— Проумях какво съм направила едва когато стана късно. Жените винаги се сещат късно — добави тя горчиво. — От много тревоги мензисът ми бе нарушен години наред. Реших, че съм стерилна, така че не взех предпазни мерки. Бях глупава.
— Не искаше ли Луис?
— Не бях планирала Луис. Когато обаче се роди, стана най-големия дар в живота ми. Компенсира всичко останало.
— Кое по-точно?
— Това, че не бях никоя. Това, че нямаше къде да отида. Държах го в ръце, когато дойдоха бомбардировачите Б-52.
— Б-52?
— Човек не ги вижда, нито ги чува, много нависоко са. Бомбите просто падат от небето. Взривовете им разкъсват земята. Изливат от небето отрова, за да унищожат дърветата. Отровата попада във водата и тя повече не може да се пие. Децата се раждат мъртви или уродливи. Животните измират. Реколтата не пониква.
— Това го видях във Виетнам — каза Мънро. — Кажи ми по-добре, след като си живяла на толкова места, защо се засели точно във Виентян?
— Защото изглеждаше много мирен град. След Токио, Банкок и Сингапур възприех Виентян като завръщане в детството си.
— Какво искаш да кажеш?
— Понякога си мислех, че през най-ранните си години — имам предвид годините преди Саравак, съм живяла в подобно място, тихо и спокойно като Виентян.
— Каза ли това на Франсин? — Не.
— Защо?
— Защото тя не иска сенки. Иска факти, а аз не разполагам с факти. Не мога да намеря думи, с които да й обясня това.
— На мен обаче ми го обясняваш. Тя го погледна.
— С теб е друго.
— Аз съм просто наемник.
— Имам ти доверие, Клей.
И впери поглед в него. Но Мънро мълчаливо продължи да гледа децата.
— Според теб Франсин ще погаси ли дълга ми? — попита тя.
Мънро вдигна рамене.