— Все ще измисли нещо.
— Ако бе сигурна, че съм й дъщеря, щеше да плати.
— Така е.
— След като обаче разбра коя съм и какво съм направила, стана по-зле. Всичко, което й кажа, влошава нещата още повече.
— Тя те разбира по-добре, отколкото си мислиш.
— А ти, Клей? Ти опитваш ли се да ме разбереш? Той най-сетне я погледна.
— Хайде да вървим.
Тя го стисна за ръката.
— А можеше да направя съвсем други неща. Да бъда съвсем различна. Нямах обаче особени шансове, Клей.
— Може би вече най-сетне получи един истински шанс, Сакура — каза й тихо той. — Ще направиш добре, ако се възползуваш от него.
— Ще го направя. Обещавам ти, че ще го направя.
— Добре. Да тръгваме.
След 1954 година Франсин се бе обаждала на Клайв Нейпиър само три пъти.
След края на войната той се беше заселил в Австралия и сега бе един от главните съдружници в една от най-големите компании, която имаше филиали из целия делови свят в Югоизточна Азия. От време на време бе имало възможност пътищата им да се пресекат, но Франсин се бе погрижила това да не стане. Мислеше, че една среща с него ще е неприемливо болезнена, че ще разтвори отново трудно зарасналите рани. Сега обаче трябваше на всяка цена да разговаря с Клайв.
Съобщи името си, за да се предпази от възможността разговорът й да бъде провален от някоя секретарка, и след малко чу гласа на Клайв.
— Франсин, това наистина ли си ти? — бяха първите му думи.
— Здравей, Клайв.
— За Бога, Франсин, много се радвам да те чуя. Добре ли си?
— Добре съм. А ти?
— Никога не съм бил в по-добра форма.
— Надявам се, че не ти звъня в неудобен час.
— Седя си на бюрото и гледам залива. Всъщност точно сега разглеждам една твоя снимка.
— Моя снимка?
— Преди два месеца излезе статия за теб в „Стрейтс Таймс“. Наредих да ми направят фотокопие. Изглеждаш чудесно.
— Снимката вероятно е отпреди десет години.
Той се засмя.
— Нищо чудно. Франсин се овладя.
— Обаждам ти се, защото ме потърси жена, която твърди, че е Рут.
— Какво?!
— Казва се Сакура Уеда.
— Това е японско име.
— Евразийка е, на около тридесет години. Твърди, че не знае къде се е родила, но че най-ранните й спомени са от селище на племето ибо, където била живяла като малка. Селото било унищожено от японски войници. Била спасена от пенанска двойка, с която известно време живяла в джунглите. Татуирали ръцете й. С черни татуировки, от даякски тип. Слушаш ли ме?
— Да — отвърна той тихо. — Слушам те. Продължавай.
— След това я поел японски офицер, вероятно през 1944 година, който я отвел в Япония. Бил екзекутиран за военни престъпления през 1947 година. После заживяла самостоятелно. Обиколила цяла Югоизточна Азия. Сега си има страхотни неприятности. Затова ми се обадила.
— Що за неприятности?
— Забъркала се е в търговия с хероин в Лаос. Заедно с приятеля си откраднали близо седемстотин хиляди долара от картел, ръководен от ЦРУ чрез един генерал от десницата на име Джай Хан. Сега те си искат парите. Изпратили са по дирите й двама души, убийци. Единият е от ЦРУ, а другият е женен за една от сестрите на Джай Хан. Държат детето й, двегодишно момченце, като заложник във Виентян. Заканват се, че ще го убият, ако не им плати.
— Искаш да кажеш, ако ти не им платиш — отвърна Клайв мрачно.
— Казах им, че с тях няма да си имам работа. Тя е болна от туберкулоза, Клайв, та се наложи да я настаня в болница. Нападнаха я в болничната стая. Почти й отрязаха ухото.
— Ужас! — възкликна Клайв. — Всъщност ти откъде се обаждаш?
— От Хонконг. Наложи се веднага да я изведа от Ню Йорк.
— Тя добре ли е?
— Оправя се.
— И не иска да ти разкаже нищо за живота си преди Борнео, така ли? — изръмжа Клайв.
— Казва, че преживяното било заличило спомените й.
— И иска от теб да й дадеш седемстотин хиляди долара само заради това, че има възможност тя да е Рут, макар че не разполага с никакви доказателства?
— Отчаяна е. Иска да спаси детето си.
— Отчаяните хора разправят отчаяни лъжи.
— Това ми е известно — отвърна уморено Франсин. — Не разполагам обаче с време, за да изясня истината.
— Какво искаш да кажеш с това „не разполагам с време“? Да не би да си решила да платиш?
— Трябва да направя нещо, Клайв.
— Франсин, защо според теб си подложена на такъв натиск? Не за друго, а за да не ти се позволи да изясниш истината. За да не видиш къде е клопката.
— Знам, че това е възможно. Ако обаче всичко излезе вярно?
— За Бога, Франсин! Как може да е вярно? Помисли си. Помисли си какви са шансовете.
— Шансовете са ми известни. Тя обаче има същата кръвна група, която и Рут.